Дракула- фантастична и историческа личност
Светла Добрева
Светла Добринова Добрева е член на варненския клуб по фантастика „Землемория”; декан и студент в онлайн Толкин университет „Арменелос”; Счетоводител по звание, а по призвание- книжен червей до мозъка на костите. Темата „Дракула-фантастична и историческа личност” е повлияна от любовта към симбиозата между историческото и фантастичното.
В човешката културна история съществуват легенди, които
и до днес остават неизяснена докрай симбиоза на исторически факт и имагинерна
действителност. Такива са митовете за крал Артур, за Робин Худ и, разбира
се, за Влад Цепеш, по-известен като Дракула.
Ще започнем това изследване с един бегъл поглед върху т.нар. готически
роман, откъдето тръгва изграждането на фантазийния образ на вампира
Дракула. Ще проследим затвърждаването на този образ в масовата култура
на романа, на киното... И след това ще разгледаме подробно историческата
фигура на Влад III , княз на Влахия през 15 век.
• I. В здрача на вампира ( Въпир, Кръвник/Кръвопиец/, Упир )
Какво представлява вампирът или живият мъртвец? А още
по-точно злият възкръснал мъртвец.Смята се, че свързаната с вампирите
традиция тръгва от древнославянските суеверия, разпространявани на територията
на Карпатите, Балканите- днешни Унгария, Румъния, Словакия, България,
Сърбия, Русия... Вампир се извежда от думата "упир", която
за пръв се открива в староруски манускрипт от 1047 год., където един
Новгородски княз е наречен "упир лихий", т.е., злобен упир
. Счита се, че идеята за вампира произхожда от древнославянската
вяра в световния зъл дух Упир . Произходът на самата дума "упир" е още
по-неясен.
Когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или
са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили
много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете
не ги допускат в света на мъртвите , където да намерят покой. Душите
им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат
в зли духове . Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите
си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба
, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали
и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат
дълго след смъртта . Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат
косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият
кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да
им носят кошмари , да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят
смърт. Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това
си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват
от труповете, за които вярвали, че са вампирясали — режели главите им
и ги слагали мужду краката, за да не могат да си ги открият; режели
ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да
пакостят с тях; овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни
воденични камъни, забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян , или
нажежен шиш, или гвоздей , или гарванов нокът — зад дясното ухо. За
някои вампири смятали, че отклоняват реките и предизвикват суша или
разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали
върху им. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване
от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору,
и от вещицу и въпиру, и от плеадницу...“ или: „Да заклопит вилам челюст;
заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да
пребивают до скончание века“. От IX век в Румъния и Унгария има обичай,
предназначен да не позволи на мъртвите да станат от гроба. В очите на
селяните мъртвият е като отсечено дърво или житен клас. Затова върху
заровеното тяло е поставян сърп, който да напомня на мъртвеца, че вече
не може да скита из тленния свят. Може би оттук тръгва и представата
за Смъртта като “Онази с косата” /или “Онзи” при Тери Пратчет/.
Първата книга за кръвожадните живи мъртъвци е написана от гръцкия католически
свещеник Лео Алатий едва през 1654 г. В своята “De Graecorum hodie quorundam
opinationibus” той разказва за “vrycolakas”- обсебени от демони трупове.
Тази идея е сравнително нова за западното християнство, въпреки че от
доста време вампирите са персонажи в славянския фолклор и са признати
от Източноправославната църква за творение на дявола. Обаче вампирите
се оказват изключително удобни “дяволски” създания за нуждите на официалната
църква. Те се превръщат в изкупителна жертва за многобройни злини и
несполуки, болести и смърт по населението. В много региони (особено
населяваните от славяни) през 18 век се утвърждава практиката гробовете
да бъдат разравяни, главите на мъртъвците- отрязвани, а сърцата- изтръгвани
и ритуално изгаряни. Това принуждава през 1755 г. императрицата на Австро-Унгария
Мария Терезия да издаде закони, които забраняват подобни практики.
Официалната църква утвърждава за борба с възкръсналите мъртъвци светената
вода, нафората и разпятието; чесънът, обаче, като средство за борба
първо е възприет от обикновените хора. За вампирите се считало, че нямат
отражение в огледалото. Отражението във вода или огледало е образ на
душата на човека, а възкръсналите мъртъвци нямали душа. Освен това те
нямали и сянка.
Измежду най-известните вампири-или криминални престъпници (както предпочитате)-
в историята са: Влад III Цепеш (1431-1476) ; Жил дьо Ре (1404-1440)
-бивш лейтенант на Жана Д`Арк, екзекутиран за убийство на най-малко
120 деца, които умъртвил при задоволяване на ненормалните си сексуални
желания; унгарската графиня Елизабет (Ержейбет) Батори (1560-1614),
която вярвала, че може да запази красотата си като се къпе в кръвта
на девици. Съдена за 610 убийства, получила доживотен затвор в килия
без светлина;
• II. Вампирът и готическият роман.
Като оставим настрана научните доклади и чисто църковните
книги, първата поема за вампири “Der Vampir” на Хайнрих Аугуст Осенфелдер
излиза в Германия през 1748 г. Тя е последвана през 1797 г. от “Die
Braut von Korinth” (“Невестата от Коринт”), написана от Йохан Волфганг
фон Гьоте. “Вампирската” литературна традиция, обаче, получава особено
развитие във Великобритания, макар че думата “вампир” навлиза в английския
език едва през 18-19 век. Първите произведения на тази тема са “Вампирът”
на Джон Стаг (1810); “Гяурът” на Джордж Гордън, лорд Байрон; “Освободеният
Прометей” на Пърси Шели; разказът “Вампирът” на Джон Полидори (съмишленик
на Байрон). Към групата на Байрон-Полидори принадлежи и Мери Шели (съпругата
на поета Пърси Биш Шели), която издава едно от първите, може би, произведения
в жанра на фантастиката: “Франкенщайн”. Джеймс Р.Планш, хералд и драматург,
през 1820 г. организира премиерата на своята драма “Вампирът или невестата
от островите”. Идеята е заимствана от една пиеса с подобно заглавие-
“Вампирът”, поставена предната година в Париж от Шарл Нодиер, сам вдъхновен
от произведението на Полидори. По същата тема е и поставената през 1841
г. в Лайпциг опера “Der Vampyre” от Хайнрих Маршенер- първата опера
за вампир. Впоследствие, през 1841 г. руският писател Алексей Толстой
публикува своя разказ “Упир”, а десет години по-късно в Париж е премиерата
на последната драматична пиеса на Александър Дюма, озаглавена “ Le Vampire
” .
През този период във Великобритания особено популярна е една поредица
за “Върни Вампира” ( “ Varney , the Vampire ” ) от Джеймс Малкълм Раймър.
В тази поредица от разкази, печатани в популярно списание, става дума
за сър Франсис Върни, поддръжник на роялистите от Гражданската война
в Англия през 17 век, застрелян от войниците на Оливър Кромуел, но продължил
делото си като твърде мил вампир. Върни затвърждава повратната точка
в превъплъщението на вампира: от образа на прашасалото вонящо зомби
от старата европейска фолклорна традиция в образа на прелъстителния
герой на светското общество от модерния век. До този момент типичният
вампир е подпухнал, чорлав славянски селянин с дълги нокти, обвит с
мръсен ленен покров, с отблъскващо грубо и отекло лице, от което гледа
едно око . Но през 19 век в литературата на романтизма се
появява новият вампир- елегантен, светски, привлекателен.
Именно Върни утвърждава облика на новия вампир на културната сцена,
защото той притежава и нещо ново: дълги кучешки зъби на кръвопиец. От
повествованието за Върни се ражда и идеята за непоносимостта на вампира
към слънчевата светлина, макар и до известна степен представена в друг
вариант, доколкото той черпи сили от лунните лъчи.
Постепенно се появяват и романи за вампири-жени: този на ирландския
юрист Дж. Шеридан ле Фану “Кармила”; поемата на Джоузеф Ръдиърд Киплинг
“Вампирът”.
Терминът “готически” , с който се характеризира цялото това
литературно течение , е въведен за пръв път през 1764 г. от Хорас Уолпол
в неговия роман “Замъкът Отранто (Една готическа история)”. През XVII
в. думата “ gothic ” е имала много широко смислово и идейно съдържание.
Етнонимът “готика” основно се свързва с едноименния архитектурен стил,
развил се през XII - XVI в. Освен това готическото се разбира в смисъл
на чуждо и ирационално- “варварско”, “средновековно”, “суеверно”. Това
най-вероятно идва от проследяване етимологията на понятието до названието
на древногерманското племе “готи”, което се употребявало като синоним
на всички варварски племена, нахлували в английските земи. През 17 в.
понятието “готическо” придобива и политическа семантика- двупластово
значение на “родно-просвещенско-протестантско” и “феодално-католическо-англо-норманско”.
Самият готически роман е част от явлението “готическо възраждане”, което
в тясната си времева рамка обхваща периода от 1764 г. до 1820 г. По
своята същност повечето готически текстове са организирани около някаква
тъмна и злокобна тема, а действието се развива в мистериозна, понякога
свръхестествена, белязана от насилие атмосфера. Готическият свят е свят
на тайнствени замъци, сумрачни лабиринти и подземия, из които бродят
ужасяващи призраци, зловещи вампири , девици в беда, обезумели изобретатели,
технологични или природни чудовища... Т.е. готическото изобразява ипостаси
на Другостта- старини, екзотични страни, свръхестествени същества, страховита
природа, тайни, свързани с рода и пола... Обаче готическият ужас е само
едно от направленията в стилистиката на готическия роман. Известни готически
произведения са “Потайностите на Удолфо” на Ан Радклиф; “Мелмот Скитника”
на Чарлс Матюрин; “Франкенщайн” на Мери Шели; “Гарванът” на Едгар Алън
По... В категорията на готическото попадат и книги, които не са написани
в жанра на ужасите: “Абатството Нортангър” на Джейн Остин; “Брулени
хълмове” на Емили Бронте, “Джейн Еър” на Шарлот Бронте, “Ребека- господарката
на Мандърлей” на Дафни дю Мюрие... Готически елементи откриваме и у
автори като Робърт Луис Стивънсън, Оскар Уайлд, Уолтър Скот, Балзак,
Шарл Бодлер, Кафка...
Сто години по-късно, през 1897 г., идва един от най-значимите готически
романи- може би най-известната в литуратурата вампирска история- “Дракула”
на Брам Стоукър.
Може би не всички знаят, но вампирите в литературната традиция не заимстват
името си от едноименния вид прилепи. Всъщност, става точно обратното.
Името на този вид прилепи е дадено от френския натуралист граф Жорж
де Бюфон, директор на Кралската градина, написал “ Histoire naturelle”
и “ Des e poques de la nature ” през 1778 г. Преди тези негови съчинения
в никоя култура не е правена връзка между вампира и прилепите, но понеже
тези южноамерикански бозайници се хранят с кръвта на спящи животни,
Бюфон ги назовава в съответствие с популярния през този век мит за вампира.
• III. “Дракула” на Брам Стоукър.
Най-голяма роля за изграждането на фантазийния образ
на вампира граф Дракула изиграва едноименният роман на Брам Стоукър,
публикуван през 1897 г. Брам Стоукър (1847-1912) е роден в Ирландия
и учи в Тринити Колидж, Дъблин, където става президент на Философското
дружество и слушател към Историческото дружество. Известно време работи
като журналист, а през 1878 г. става медиджър на “Лайсиъм Тиътър” на
сър Хенри Ървинг в Лондон- една по същество шекспирова трупа. Вдъхновен
най-вече от излязлата през 1892 г. книга на Дж.Шеридан ле Фану “Кармила”,
през 1890 г. Стоукър започва да пише своя вампирски роман. Работните
му записки и до днес се съхраняват- в музея “Розенбах”, Филаделфия,
и от тях е видно, че първоначално замисленият образ на вампир трябвало
да бъде австриец на име граф Вампир . Но докато е в Англия, в библиотеката в Уитби,
Йоркшир, той се натъква на един текст от 1820 г. за Румъния, озаглавен
“Описание на княжествата Влахия и Молдавия”. Негов автор е Уилям Уилкинсън,
бивш консул на Великобритания в Букурещ, а в книгата се разказва за
“един войвода (принц) Дракула, повел войските си през река Дунав на
война с турците” . Очарован, Стоукър незабавно превръща своя австрийски
граф Вампир в трансилванския граф Дракула. Той умело се възползва и
от текста на Уилкинсън като приписва ограничената информация в него
на д-р Абрахам ван Хелзинг, датски учен и ловец на вимпири.
Познанията на Брам Стоукър относно историческия Влад III Дракула са
предмет на много спекулации и спорове. И до днес се спори доколко книгата
отговаря на историческите факти.
Водещи историци и литературоведи като Елизабет Милър са на мнение, че
Стоукър е имал ограничена информация и въпреки, че романът му е вдъхновен
от истории за вампири и историческия Влад Цепеш, граф Дракула е рожба
на въображението на писателя. Като един от примерите в защита на тази
теза Милър изтъква факта, че в романа на Стоукър не се споменава нищо
за набиването на кол, детайл, който несъмнено би бил само в полза на
литуратурния герой. Истината е, че въпреки че Стоукър прекарва доста
време из лондонските библиотеки в опити да открие подробности за Дракула,
всичко, което намира, са страховити полулегендарни истории за ужасен
тиранин от далечен и див край. Кървавата слава на Цепеш е основно благодарение
на западноевропейски летописци, които разпространяват смразяващи кръвта
истории за свирепостта на румънския болярин. Централно и източно-европейските
източници,обаче, са далеч по-благосклонни към историческия Дракула,
за който, обаче, ще говорим по-късно.
• IV. Митът “Дракула”.
Факт е, че Дракула на Брам Стоукър се превръща в най-популярната
и печеливша визитна картичка на Румъния. В много отношения влиянието,
което оказва романът на Стоукър, е по-голямо от това на историческата
действителност. Книгата му се сдобива със стотици версии – в киното,
театъра, изобразителното изкуство... През 1927 г. “Дракула” е поставена
на лондонска сцена от актьора и драматург Хамилтън Дийн. В тази пиеса
публиката за пръв път вижда почти задължителната днес черна пелерина.
Един от най-ранните филмови опити е дело на немеца Фридрих Вилхелм Мурнау:
през 1922 г. той заснема “ Носферату ”; лентата е сред първите шедьоври
на експресионизма и е опит на Мурнау да пренесе героя на Стоукър на
екрана. За съжаление, обаче, преговорите за авторските права не са успешни
и сценарият бива преработен; така граф Дракула става граф Орлок – ролята
е поверена на смразяващия актьор Макс Шрек, който по незабравим начин
пресъздава аристократичното чудовище. През 1927 г. унгарският изгнаник
Бела Лугоши налага “Дракула” на американска сцена със своята продукция,
основана на пиесата на Хамилтън Дийн. През 1931 г., със съдействието
на вдовицата на Стоукър, същият Бела Лугоши се превъплъщава в ролята
на графа в една от най-добрите киноадаптации до момента, дело на култовия
Тод Браунинг (1). През 50-те истинският ветеран за жанра, англичанинът
Кристофър Лий, поема щафетата с филма “Ужасът на Дракула ” на Терънс
Фишър , в който Питър Къшинг пък е в ролята на безпощадния убиец на
вампири Ван Хелсинг, вечен съперник на злото (2). В началото на 90-те
режисьорът Франсис Форд Копола прави нов прочит на романа на Стоукър
и за главната роля отново е избран британец – Гари Олдман (3). Версията
на Копола има претенциите да се доближава най-силно до литературната
си основа и показва Дракула като зло творение с различна форма – старец,
аристократ, вълк, прилеп... или дузини плъхове... В тази екранизация
участват много други прочути актьори- Антъни Хопкинс, Киану Рийвс, Уинона
Райдър...Дракула става предмет и на пародийни екранизации- например
“Дракула-мъртъв и доволен” от 1995г. на Мел Брукс с Лесли Нилсен в главната
роля (4). Други филмови версии са: “Сатанинският ритуал на Дракула”
на Алън Гибсън от 1974 г.- пак с Кристофър Лий (5); “Дракула 2000” (от
2000 г. на Патрик Люсиер) (6); “Дракула 2” (от 2003 на Патрик Люсиер)
(7); “Дракула III -Наследството” на Патрик Люсиер с Рутгър Хауър като
Дракула, Джейсън Скот Ли, Джейсън Лъндън (8); “Дракула- принцът на мрака”
от 2002 г. (9); “Дракула 3000” (от 2004 на Даръл Рууд) (10); През годините
образът на графа претърпява редица промени – от сурово и ужасяващо хищно
създание той става коварен прелъстител с неутолима жажда за кръв, по
възможност – от девственици... Граф Дракула прилича на човек и се държи
като такъв. Живее в прословутия си замък и има благородно потекло. Истината
обаче, е, че графът е завърнал се от света на мъртвите звяр: със свитата
си от тъмни слуги и вампирски невести той търси изгубената си любов...
Често обаче се увлича и по манията за господство над света. Той е могъщ,
но все пак уязвим – пази се от чесън, разпятия и слънчева светлина.
Не обича особено и дървените колове.
В края на 20 век срещаме Дракула като цветнокож, като анимационен герой
(“Батман срещу Дракула”) или образ от компютърна игра; десетки романи
го ползват за вдъхновение. Виждаме го във филмови хитове като третата
част на “ Блейд ” и “Ван Хелсинг”.
• V. Истината за Влад III Дракула.
Потомък на влашкия благороднически род на Басараб Велики
(1290-1310), през 1431 г . в крепостта Сигишоара в Трансилвания се ражда
Влад III (вторият от трима братя-Мирча, Влад и Раду Красивият)
лъжността военен губернатор на Трансилвания. Влахия е румънска провинция,
разположена северно от река Дунав и южно от Карпатските планини. На
север тя граничи с Трансилвания (по онова време под унгарско господство)
и Молдавия, на изток- с Черно море и на юг- с България. В годината на
раждането на своя син, Влад II е приет в Ордена на Дракона, основан
от император Сигизмунд, за заслугите си в борбата срещу неверниците-османските
турци. Орденът на Дракона е един от най-известните за времето си, заедно
с ордените на рицарите хоспиталиери и тевтонския орден. Емблемата на
ордена е дракон с разперени криле, а над него кръст. ‘Дракул' (от латинското
“Draco”) на румънски означава ‘дракон', но също и ‘дявол'. Ето как въвеждането
в ордена става причина Влад II да получи прозвището ‘Дракул', а неговият
син Влад III е наречен ‘Дракула' ( “ Draculea”), т.е. Синът на Дракона
/ или Синът на Дявола/.
Самият Орден на Дракона е основан през 1408 /1410 год?/ г. от унгарския
крал Зигмунд (по-късно- император на Свещената римска империя под името
Сигизмунд). Той сключва съглашение с двайсет и трима благородници и
кралски особи, които се заклеват да пазят принципите на “истинско и
чисто братство” в рамките на Societas Draconis (Общество на Дракона)-
название, превърнало се по-късно в Ordo Draconis (Sarkany Rend на унгарски-
Орден на Дракона). Изтъкнати съмишленици на Ордена навремето си са били
полският крал Владислав Ягело, крал Алфонс V Арагонски и много други
европейски благородници.Основната грижа на Ордена е била да запази Европа
от нашествието на разрастващата се по онова време Империя на османските
турци.
15 век-времето, когато живее Влад III - е време на политически хаос:
територията на Влахия е предмет на непрекъснати ежби от страна на местните
феодали; османските нападения са ежедневие в Югоизточна Европа, а предателствата
и интригите са част от бита. Като млад, едва тринадесетгодишен, през
1444 г., Влад е изпратен от баща си (заедно с по-малкия си брат Раду)
като заложник в Адрианопол, с цел да гарантира васалния мир, сключен
с османските войски на султан Мурад. Влад прекарва четири години като
заложник в султанския двор. Трудно можем да си представим какво е ставало
в душата на едно 13 годишно момче, което редовно е ставало свидетел
на примерите на османското правосъдие, обикновено раздавано над пленените
християни. Така например, веднъж един от васалните князе вдигнал въстание
и по този начин обрекъл двамата си сина-заложници на султан Мурад. Момчетата
били доведени в подножието на трона , а султанът обявил, че заради своето
безкрайно милосърдие е решил да смекчи заслужената им казън. След това,
по даден знак от властелина, един от телохранителите –еничари пристъпил
напред и ослепил двамата братя.
Редовно зрелище в Империята също така е било побиването на кол като
наказание.При всички случаи, впечатленията, придобити по време на неговото
заложничество, са изиграли голяма роля за формиране характера на Влад
III . И за неговата непримирима омраза към турците.
Междувременно, през 1447 г., във Влахия е извършен преврат - Влад II е убит вероломно от политическите си врагове,
както и по-възрастният брат на Влад, Мирча. При тези обстоятелства,
седемнадесетгодишният Влад Дракула е освободен, за да наследи трона
на Влахия, който е васален на Османската империя. Опитът му да проникне
в Търговище с помощта на отряд турска кавалерия, даден му от Мустафа
Хасан паша, обаче, пропада, след като 17-годишният принц е разбит на
бойното поле от друг претендент за трона, подкрепян от унгарския крал.
Следват цели осем години на кървави междуособици докато през 1456 Влад
III , успява да убие съперника си, поставяйки началото на второто си
царуване във Влахия и Трансилвания. Три години преди това, през 1453
г., османците са отбелязали своята най-голяма победа- покоряването на
Константинопол. Постепенно Влад укрева властта си и премества столицата
на Влахия в Търговище. От самото начало Дракула е решен да се разправи
с местните боляри, виновни за убийството на баща му и погребали жив
брат му Мирча. Възмездието му е страшно и допринася много за славата
му на жесток владетел. Навръх великденските празници, през 1459 г.,
той кани на пиршество близо 500-те болярски семейства, участвали в заговора.
Никой не посмял да откаже поканата. Пирът бил разкошен и протекъл много
весело, но завършил крайно необичайно: по заповед на любезния домакин
стражите заловили близо 500-те боляри. Предателите са изведени до едно
място извън градските стени и един по един са побити на дървени колове.
Останалите са заставени да изминат пеша осемдесеткилометровото разстояние
до градчето Поенари, като по пътя са подложени на невероятни мъчения.
По заповед на Влад оцелелите участват във възстановяването на едно старо
укрепление на рицарите-тамплиери на върха на хълмисто възвишение над
река Арджеш, остатъците от което и днес са наричани от местните жители
“Замъкът на Дракула”.
Поради тази и други подобни случки, скоро Влад става известен като ‘Цепеш'
– ‘набиващият на кол' – прозвище, дадено му от турски летописци. Твърди
се, че за сравнително краткото си управление той е екзекутирал чрез
набиване на кол над 50 000 души. Скоро не само непокорните васали си
навличат гнева на Влад III – ориенталското мъчение, което Влад най-вероятно
е видял (и харесал) по време на престоя си в османските земи, започва
да се прилага повсеместно. Крадци, измамници, прелюбодейци, шарлатани
и военнопленници-жени, мъже, деца, настоящи и бъдещи врагове – всички
те са ставали жертви. Освен набиването на кол, Влад използвал и други,
класически методи – ослепяване, изгаряне, скалпиране, рязане на уши,
носове и крайници. Колкото и странно да звучи, политиката на Дракула
му спечелила репутацията на строг, но справедлив управник със строг
морал и национална гордост.
Той например установява нова аристокрация като заменя старите боляри
със свои избраници от средите на свободното селячество и най-вече сред
ония, които са доказали мъжеството си на бойното поле. Това е направо
революционно за времето си- да се подбират управници не според ранга
и благородния произход, а според уменията. Така Дракула защитава поданиците
си от безчинствата на османските и германските натрапници, отказва да
признае наложения от тях десятък, а в същото време дори дарява личното
си право да не плаща налози на по-бедни села.
Влад Дракула успява в нещо, което не се отдава на много управници- да
подчини на своята светска власт дори Църквата. Ако монах или свещенослужител
се осмелявал да роптае, просто му показвали разложените трупове и скелети
на болярите, които висели на коловете с години това било достатъчно
да уталожи всяко негодувание. В двора на замъка в Търговище и на други
обществени места дори преднамерено издигали колове- за да не би някой
да забрави реда и закона. Според румънските летописи, престъпленията,
липсата на морал, лентяйството и скитничеството са били все непознати
неща за Влахия на Влад Дракула. Името му будело такава почит и страх,
че масивната златна чаша, която той поставил до кладенеца в Търговище,
за да утоляват странниците жаждата си, останала непипната в годините
на неговото господство. К нязът, освен това, много държал всичките му
поданици да работят. Веднъж устроил голям благотворителен пир за просяци,
скитници и сакати от цяла Влахия, след който залата, където се събрали
всички, била обградена от княжеската охрана и запалена. Никой не оцелял.
След решаване на проблема с “вътрешния враг” на дневен ред излязла борбата
с османските турци, към които Влад изпитвал непримирима ненавист. Още
на четвъртата година от своето управление той прекратил плащането на
всякакви данъци на султана. Това бил открит бунт.
В началото на 1462 г. Дракула повежда войските си не срещу кого да е,
а срещу султан Мехмед II , наречен основателно “Завоевателя”. След серия
от битки, в които Влад определено има надмощие, Мехмед оглавява армия,
която превъзхожда трикратно по численост водените от Влад отряди. Това
принуждава войводата да се оттегли в Търговище. Когато султанът приближава
столицата на Влахия, той вижда потресаваща гледка: 20 000 османски военнопленници,
набити на кол пред портите на града. В историята това място става известно
като “Гората на побитите на колове”. Ужасен, султанът слага оръжие и
се оттегля.
Оттам нататък войната срещу Дракула продължила с други средства. В играта
бил включен по-малкият му брат Раду, фаворит на султана, който дотогава
живеел в турската столица. Начело на многобройни турски отряди и присъединили
се към тях влашки боляри, Раду принудил Влад Тепеш да се укрие в крепостта
си на река Арджеш, която скоро била обсадена. С този исторически момент
и с този замък е свързана и една от най-тъжните легенди за Дракула.
Разказват, че от близките височини към един прозорец на покоите на Влад
полетяла стрела. Съпругата на Дракула прочела привързаната към нея бележка
и, убедена, че пленничеството и мъченията са неизбежни, се хвърлила
от една кула в реката долу. И до днес тази част от река Арджеш е известна
като “ Riu Doamnei” (Река на княгинята). Влад успява да избяга през
планините в Трансилвания и търси убежище при унгарския крал Матияш Корвин.
Но, вместо помощ, кралят заповядал да го арестуват, така че Дракула
прекарал следващите няколко години като негов затворник във Вишеград..
Предполага се, че крал Матияш е бил убеден от няколко фалшиви писма,
че Влад е в съюз с османските турци. Най-вероятно, обаче, това е била
обичайна проява на “добросъседска” политика. Така, през 1462 г., Влад
Дракула за втори път е лишен от корона, а Раду сяда на трона на Влахия,
подкрепян от турците. Минават 12 години, преди Дракула да се завърне.
Междувременно, през 1466 г., той се жени за втората си съпруга- унгарка
и братовчедка на крал Матияш- и двамата се установяват в Пеща. През
1474 г. Дракула заедно с крал Матияш повеждат успешен поход срещу Раду.
През ноември 1476 г., с подкрепата на унгарците, Дракула възвръща трона
си, но не за дълго. Само няколко седмици по-късно той е принуден да
се изправи срещу съюзените войски на влашките боляри и турците. Неговата
новосъздадена армия, твърде малобройна и зле обучена, е разбита край
Букурещ, а самият той- убит в битката. През този декемврийски ден на
1476 г. умира не само владетелят, но и надеждата Влахия да възвърне
независимостта си от Османската империя. Главата на Влад е отрязана,
изпратена в Истанбул и набита на кол за назидание на раята. За тялото
се предполага, че е погребано в манастира на острова в Снаговското езеро,
недалеч от Букурещ.
Влад III Дракула, наречен Цепеш, не остава без потомци, обаче. Той има
син от първата си съпруга, който управлява за кратко като войводата
Михней след смъртта на Раду и завещава престола на своите наследници;
има потомци и от втората си съпруга.
Има исторически сведения, че Влад III е бил във Видин и Никопол (тогава
част от Османската империя) през първите месеци на 1462 г. Тогава са
убити 23 883 души и то без тези, които са изгорели в опожарените градове
и села по северната граница на Османската империя. Самият Дракула описва
детайли от касапницата в писмото си от 11 февруари 1462 г. до крал Матиаш
Корвин. Има и други исторически сведения, че Влад III Цепеш се е подвизавал
по българските земи и в Бъдин (Видин). За тези събития по разкази на
очевидци през 1463 г. пише и немският поет Михел Бехайм в поемата си
"За един злодей, който се наричаше Дракула - воевода на Влахия":
- - - - - - - - - -
Четиристотин шестдесет и втора -
година на плача и на позора.
Тогава Дракула се устремил
на поход към големия Никопол
и както след това узна Европа,
към двайсет и пет хиляди избил
неверници и християни.
Там имало такава страшна сеч,
че хълмовете близко и далеч
били от плач и вопли разлюляни.
...до столицата на България,
опасана от крепост здрава.
Бондан ратта му я зовеше,
а Биндин турците, понеже
те я владееха тогава.
Войските кралски завладяха
със щурм задържен твърдините -
погубиха те първенците,
че все проклети турци бяха.
И християни се предадоха,
но християни не пострадаха -
те всички тръгнаха с войската,
а пък градът бе изгорен.
Дойде на помощ в този ден
от Влахия, отвъд реката,
и Дракула, велик войвода,
със седемхилядна дружина.
Градът през огън пак премина
и дим се вдигна чак до свода...
- - - - - - - - - - -
• VI. “ Историкът” на Елизабет Костова
Тази нашумяла напоследък книга, оглавила списъка на бестселърите
в САЩ, представлява по същество художествен роман, базиран отчасти на
исторически факти, но много повече на догадките, които се съдържат в
тези факти. Книгата е написана в стила на “Шифъра на Леонардо”; също
като нея предлага едно увлекателно приключение в търсене на алтернативната
истина за известен исторически факт. Умелата комбинация от творческо
въобръжение и историческа достоверност прави подобни сюжети изключително
привлекателни за читателите ( и печеливши за авторите) в последно време.
Елизабет Костова започва своята книга през 1995 г. и я завършва през
2005 г. В книгата (полубиографична) се разказва за едно американско
семейство (баща, дъщеря и майка) и за начина, по който легендата за
Дракула става реалност в техния живот, става част от тяхната съдба.
Осн.сюжетна линия е търсенето на гроба и тялото на Влад Дракула, за
които и до днес съществуват много малко факти, а повече догадки и хипотези.
Типичната хронология на сюжетното действие е нарушена- разказът започва
от 1972 г., за да се върне далеч назад към трийсетте години. Лирическият
Аз също се сменя- разказът започва да тече през погледа на едно 16 годишно
момиче; след това с отминалите събития ни запознават други персонажи-
бащата на момичето и неговият професор (учител). Разказът започва с
намирането от момичето на старинна книга в библиотеката на баща си,
в която в страниците в средата има гравюра на дракон с разтворени крила
и дълга, извита опашка; с разперени нокти, в които държи надпис с една-единствена
дума, изписана с готически шрифт: “Draculya”. Бащата разказва на дъщеря
си как се е сдобил с тази книга- както и неговият професор в университета.
Под формата на разкази и писма ретроспективно проследяваме търсенията
на професор Роси, а след като той мистериозно изчезва- и тези на неговия
студент- американеца Пол, впуснал се в издирване на своя учител. След
години, вече баща и дипломат, Пол отново бива застигнат от книгата на
Дракула и къщо изчезва. Дъщерята се впуска в познатото търсене на своя
баща, за да открие не само него, но и майката, която никога не е познавала,
а също и Дракула, който се оказва жив и освен това и неин предтеча.
Авторката базира сюжетното действие на предполагаеми и неизследвани
досега архиви за Дракула, намиращи се в Истанбул. Търсенето на гроба
на Дракула продължава в България- в стар средновековен манастир в Южна
България, недалеч от Бачковския манастир. Накрая убежище на Дракула
се оказва стар манастир във Франция, в Източните Пиренеи.
• VII. Дракула- вампир или герой
Всички исторически източници сочат, че Влад III Дракула
е бил прословут в цяла Европа още по свое време- огромно постижение
за една епоха, в която новините се разпространявали основно чрез конни
вестоносци. Влад III е бил истински рицар по повелите на времето си:
храбър воин, великолепен кавалерист и умел пълководец, но в същото време
и истински вярващ православен християнин. За румънците Влад е велик
национален герой, защитник на селячеството срещу аристокрацията, ревностен
борец на своето княжество Влахия срещу заплахата от османската експанзия.
На него е посветен великолепен паметник в Търговище и друг до руините
на неговия замък на река Арджеш. В съвременните извори за Влад често
се говори като за безогледен тиранин, виновник за множество зверства
и прочут със своята жестокост. Времето, през което живее той, обаче-15
век, е време, когато мъченията и показните екзекуции, налагани от владетелите
и Църквата, са били често явление, замисляни за назидание на простолюдието.
Със сигурност Влад Дракула не е бил толкова жесток, колкото е била Църквата
през Средновековието в опитите си да изкорени ересите на богомили, катарени,
патари, албигойци и изобщо на всички инакомислещи. Много преди испанската
Инквизиция е било съвсем в реда на нещата обявените за еретици да бъдат
щавени с вряло масло, горени на клада, печени на бавен огън. Не бива
да забравяме още, че прозвището “Цепеш” е дадено на Влад Дракула от
най-големите му врагове-турците- самите те въвели като обичайна наказателна
практика побиването на кол и други достатъчно кървави наказания. Не
можем да оправдаем напълно склонността на Влад III към жестокост, но
трябва да отчетем, както нравите на епохата, в която е живял, така и
чисто личните му драми: мъчителното пленничество при турците; убийството
на бащата и по-големия брат; предателството на по-малкия; жестоката
участ на първата му съпруга;
И все пак историята на Влад III Дракула е показателна как една художествена
измислица може да се окаже по-силна от историческата действителност.Образът
на вампира, роден на белия лист, се оказва по-силен от реалния образ
на влашкия владетел- борец срещу турците.
• VIII. Румъния- по следите на Дракула
В Карпатите, на около 50 км югозападно от Брашов, се намира замъкът “Бран”. Това е средновековната крепост, чието име винаги се асоциира с легендата за Дракула. Построен през 1377 г. за да защитава Брашов от унгарците, а по-късно и от настъпващите турци, замъкът е разположен на върха на хълм, откъдето се открива живописна гледка към едноименното село. Днес посетителите могат да влязат и да разгледат покоите на легендарния граф. В близост до ”Бран” е изграден етнографски музей на открито, който представя характерните за района стари румънски къщи. Факт е, че за много хора Дракула е най-интересното нещо в Румъния- неговата история е просто част от румънската туристическа индустрия. Пътуванията “по стъпките на вампира” включват посещение на Сигишоара – родният град на Влад, манастира в Снагов, където според легендата тялото на влашкия княз е било изгорено след убийството му, замъка Бран, селцето Арефу, където местните жители до днес разказват предания за неговото “кърваво но справедливо” управление, средновековната крепост на Брашов, откъдето князът предвождал нападенията срещу саксонските заселници в Трансилвания и, разбира се, “Куртя Домняска” – дворецът на Дракула в Букурещ.
|
Трансилвания |
Област Влахия |
|
Селски трансилвански къщи от времето на Дракула (15 в.) |
Жълтата къща на Влад Дракула |
|
Влад “ Цепеш
” Дракула III
Замъкът “Бран”- “замъкът на Дракула” |
|
 |
 |
 |
 |
|
Тайното стълбище в Бран, използвано за скривалище |
|
УПИР — един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването едиствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир . Съвременната дума „вампир“ произлиза от старославянската форма онпыр, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: упырь- руски; украински- упир, белоруски- вупар, полски- upior, upierzica, чешки- upir, в сръбски от в 15-16 в. -упир, после –вампир; онпыр, вопир, въпир-старобългарски; upi,). В тюркските езици, в татарски се среща ubыr, при западносибирските татари uvыr, в чувашки vupar - митични нощни демони.
Сцената от филма “Небесно царство”;
Barber, Paul, “Vampires, Burial and Deadh”;
Miller . Elizabeth , “ Dracula : Sense and Nonsense ”; Елизабет Милър , професор по английски при “Мемориъл Юнивърсити” в Нюфаундленд, е основател на отдела на Трансилванското общество на Дракула в Канада;
И до днес едно от най-посещаваните места в Сигишоара е къщата, където е живял бащата на Дракула и се предполага, че се е родил самият той;
Заговорът е подклаждан от полско-унгарския крал Владислав II ;