ТРИ СИНДЖИРА РОБИ
Йоан Владимир

1.
“Събуди се!”, пееха хладните капки, оросили лицето му. “Събуди се!”, пригласяше им и мекият здравец, върху който беше положил уморената си глава.
- Ставай, сънливецо, преди да съм те изритал! – изгърмя току до ухото му познат глас, а ехото потвърди заканата.
Марко отвори очи. На утринното небе беше допълзял черен облак с ясните очертания на лопатар. По рогата му проблясваха мълнии, удряше с копита и ръсеше ситен дъжд върху него – знак за тревога.
- Ама здраво спиш, братле! Продрах си гърлото, да те будя!
Прекрачил искрящото стъпало пред пещерата, Момчил се подпираше на коляно и плюеше недоволно в поточето. Тази сутрин то течеше наситено розово. Марко пресметна, че е спал само четири дни.
- Защо ме будиш, побратиме?
- Дошъл съм, да те калесам за веселба – изръмжа Момчил и кимна встрани. – И гости съм ти довел.
Марко се надигна и се огледа. Недалеч, сред туфичка лайкучки, лъщеше голото теме на Маджарина.
- Филипе! – провикна се Марко и се стегна да изтърпи мечешката му прегръдка.
Филип Маджарина беше божи човек. От тия, дето разбираха и следваха по своему десетте заповеди. Под расото не обличаше ризница – гърдите му бяха защитени от нанизани на верига малки сърповидни ножове. На пояса му висяха други, по-дълги и тънки, разперени на ветрило. Коланът му беше от здрава кожа, навит няколко пъти около кръста. В случай на нужда можеше да се употреби като бич. Освен голямата двуостра брадва, в ботушите му бяха затъкнати и разни причудливи сатърчета. Широкото грубо расо прикриваше цялото зловещо снаряжение и му придаваше добродушен, закръглен вид. Ходеше тромаво и поклащаше леко бръснатата си глава, а металът по него звънтеше някак набожно “Алилуя”. Върху расото блестеше масивен сребърен кръст, плячкосан от някакво светилище при поклонението му на Божи гроб. Пазеше кръста като очите си и твърдеше, че тъкмо от него черпи силата си. Не признаваше за господар никой крал, папа или пълководец, освен господ и водеше от негово име лична война с друговерците. Победите си наричаше и посвещаваше поравно на Исус, Девата и любимите си светци, а след битка неизменно заставаше насред труповете, прекръстваше ги и им опрощаваше страшния грях, че са газили християнска земя. Не бяха се виждали с Марко близо година.
- Добро среща, Марко. Рекъл да намине при стар приятели, да види жив ли, здрав, а ето че и помогне малко…
Марко сви въпросително рамене.
- Снощи. Тъкмо допивали с войводата второто бъчва, кога твоя помайчима дошла и предупредила за керван роби – заразказва Маджарина и посочи нагоре към черния облак. Еленът продължаваше да тръска рога и да отмята подканящо шия.
- Помъкнали са три села, мамицата им поганска! – допълни Момчил. – С все старците и децата.
Недопитата втора бъчва донякъде обясняваше сърдития му вид, но едва ли тя беше причината да сумти и да цели с храчки основата на дъгата, която се извиваше над поточето и чертаеше пъстрите пътеки на самодивите. Момчил бе господар на тая планина. Нине и присно, докато смъртта ги раздели. Само дето Момчил не умираше. Преди доста години любовта на една странна жена го беше превърнала в чудовище. Какво точно, Марко не искаше и да знае, но ако бог пазеше Маджарина, то на Момчил със сигурност му помагаше дяволът. Сам дяволът беше благословил връзката на войводата със земята му и го беше научил да отключва старите духове на планината. Девет години, девет паши бяха повеждали войска срещу него и черепите им дълго красяха портите на престолния му град. Накрая войводата се беше предал. Положи меча си пред островърхите чехли на десетия паша и призна планината за законно владение на султана, за да я спаси от пълно унищожение. А после намери Марко, заби пред нозете му втори меч и се закле да създаде на новите господари повече ядове от бълхи в шалварите и черупки в баклавата, дословно. Оттогава скиташе сам денем и нощем, обикаляше турските гарнизони и се грижеше да се топят постепенно, като мартенски сняг. Изтребваше ги малко по малко, за добро утро и ведро настроение. Беше се настанил в руините на една изоставена крепост и трупаше в подземията й вино и оръжия, за канени и неканени гости.
- Колко са? – попита го Марко.
- Има-няма петдесет. Двайсетина конници и още толкова мюселеми. Останалото са от фъшкиите на Али бей, тях не ги броя…
Али бей беше наследил властта му и към него Момчил питаеше особени чувства. Беше си наумил да му напомня за себе си по-натрапчиво от кукувица напролет. Често ставаше в полунощ и пришпорваше коня си, за да стигне до каменния град преди сутрешната молитва. Притаяваше се в околностите и щом имамите вдигнеха вратове и глас към аллаха си, ревваше гръмко някоя разюздана песничка. Опитен песнопоец беше Момчил и успяваше да ги надвика, без да пресипне. Когато нападаше някоя завзета от турците крепост, първо я обикаляше доста време и виеше като вълк, за да е ясно и честно. После връхлиташе и убиваше пак по вълчи – най-старите и тантурести войници, с което правел услуга на бея. Дебнеше пътищата и проходите и ловеше вестоносците му. Каквото и да напишеше Али бей на господарите си, почти винаги пратеникът се връщаше скоро, с отрязан език. И носеше писмо, което започваше с “Господ здраве да ти дава, Али бей”, продължаваше с отбрани псувни на чист турски език и завършваше с майсторски издокаран подпис на султана.
- И къде е керванът?
- Вчера са навлезли в планината. По пладне трябва да минат през Орловата клисура. Там ще ги изколим.
Марко се замисли:
- Много е тясна тая клисура. Не е ли по-добре да ги завардим долу, на юг към пасищата?
- Приказваш с калпака си – сряза го Момчил, макар че Марко не носеше калпак. – Има да яздим до там два дена и като нищо ще се разминем. Не! Решил съм да ги колим в Орловата клисура.
Марко от опит знаеше, че когато войводата е решил нещо, няма полза от спорове. Кимна и се запъти към пещерата.
- Тука ли са сестричките? – долетя до гърба му въпрос, зададен с не толкова сърдит глас.
Сестричките бяха дъщерите на Магда. Седем шарени самодиви живееха тук, при извора на дъгата, и му позволяваха да си почива в дома им. Лете Марко спеше на поляната пред пещерата, зиме полягаше под кехлибарените й сводове и знаеше, че девойките ще бдят и над него, и над коня му. Спеше все по-дълго, такава беше цената на вечната младост, с която го беше орисала Магда.
- Излизат рано. По самодивски си работи…
- Здраве да е – примири се Момчил и упоено се загледа в черните ивици по поляната. – Ама помня последното пълнолуние…
Всеки път, когато се окръглеше месечината, Момчил пристигаше, въоръжен с два пълни мяха от отлежалото. Нито Марко, нито посестримите му пиеха вино, но войводата успяваше бързо да се справи с всичкото и повеждаше хорото. Там, където стъпваха самодивите, тревата беше суха и целебна. А там, където беше поиграл войводата, трева не никнеше изобщо. Пееше и скачаше, прегръщаше ги – по-рядко Марко, по-често девойките – от време на време спираше, вдигаше ръце към звездите и високо споделяше с тях похотливата тръпка, която изпитва, към майката на Али бей.
Шарко дремеше в преддверието на пещерата. Марко никога не го връзваше – все едно да спъне и върже родния си брат. Двамата деляха и хляба си, и общата орисия, превърнала единия в безсмъртен витек, а другия в крилат кон. Наистина се обичаха като братя.
Гребна с шепи от поточето и наплиска лицето си. Водата течеше все по-розова и постепенно преминаваше към червено. Ухаеше на диви карамфили. “Сряда – преброи Марко. – Днес е денят на Алена.” После изми и очите на коня си, среса с пръсти гривата му и го поведе навън.
- Лесно ти е на тебе – заяде се Момчил, докато Марко внимателно се наместваше между ципестите крила на животното. – Хвъркаш си насам-натам и ни път ти трябва, ни пътека. А ние с Филипа има да бъхтим по камънаците…
- Ще ви чакам в клисурата – извика им Марко. – Не се помайвайте, че ще се наложи да се сражавам сам.
- Ще ти се! Та да се перчиш после, какъв си ми бил юнак… Хайде! И си отваряйте очите, да не изпуснем веселбата. Прочее, на Шарко разчитам повече…
Шарко схвана похвалата и изпръхтя самодоволно. Сетне разпери криле и полекичка се издигна към тъмния облак. Летеше плавно и се виеше, подобно сокол. А Марко гледаше как земята се разлюлява под него и се разтваря като длан. Обрасла с бръшлян, пещерата на самодивите едва се отличаваше на хълма, накичен с иглики и мащерка. Накрая на поляната, далече от самодивското играло, пасяха два коня – черният на Момчил и белият на Маджарина. По-нататък изплуваха върховете на старите ели и няколко задъхани катерици му помахаха с опашки за късмет. После се разстла и заблестя езерото на елените.
Скрита в пазвата на облака, Магда разтръска сивите си плитки и се усмихна:
- Дано си се наспал добре, сине. Прощавай, че те събудих.
Марко се пресегна и погали люспестата й ръка. Беше много стара юда и жълтите й очи вече потъмняваха като слънце при залез. На дясното й рамо се надигаше морава подутина. Някога там бе имало втора шия и втора глава. Главата, която Марко беше отсякъл навремето в битката с юдите. Уродливото чуканче напомняше и на двамата колко безумно е, да мразиш сляпо, и колко лесно е всъщност, да обикнеш врага си…
- Няма да те посрамя, майко – обеща й, както винаги, докато тя му подаваше тежката сабя.
Юдата кимна и ноздрите й избълваха синкави пламъчета на гордост:
- Знам, сине.

2.
Стояха при изхода на клисурата точно по пладне. Не говореха. Да се изправят трима срещу петдесет, никак не беше шега.
Маджарина беше отметнал расото си, в дясната си ръка стискаше брадвата, с лявата държеше високо вдигнат сребърния кръст. Около Момчил тъмнееше и се сгъстяваше мъгла. Зениците му се разширяваха и постепенно поглъщаха очите му в две черни дупки. През зъбите му дъхът преминаваше с тихо съскане. Беше се съблякъл по риза и не носеше друго оръжие освен меча си.
Не се наложи да чакат дълго. Първи долетяха с писък двата сиви сокола на Магда. После избледня и засия кръстът на Маджарина. Момчил подуши въздуха, донасян от лекия вятър, и в гърлото му заклокочи познатото ръмжене. Едва тогава Марко съзря водачите на кервана. Зад тях напираха конниците.
Не се изплашиха, спряха, поговориха си нещо, а един приближи и им подхвърли кесия. Бяха ги взели за разбойници и смятаха малодушно да се откупят, не да се бият. Твърде тежка обида за Момчил, мечът му проблясна като светкавица и турчинът дори не разбра колко е сбъркал. Сетне войводата изтри острието в челото и по раменете си и изшептя: “Смърт, любов моя!” Мъглата зад гърба му почерня и се оформи в неясна женска фигура. А скалите при изхода се раздвижиха с глух тътен – духът на Орлова клисура им идваше на помощ.
Филип размаха брадвата и се вряза в удобно скупчените конници. Те стояха вцепенени, не мръднаха да се защитят нито от внезапния дъжд дребни ножове, нито от лавината свличащи се камъни. Докато Шарко се издигаше и се насочваше към другия край на клисурата, до Марко достигнаха първите предсмъртни крясъци и обичайния вик на Маджарина: “Ин номинус падре!”
В три реда беше керванът от селяни. Боси и гологлави, побелели от прах и ужас, те се тълпяха в дъното на клисурата и се притискаха един до друг. По-младите мъже бяха оковани на верига, около тях кретаха старците и децата. Ризите на някои от жените бяха съдрани. Марко потръпна от гняв…
Притисна врата на коня си, да се сниши, и вдигна сабята над зелените чалми в пълчището мюселеми. Някои се окопитиха и насочиха към него лъковете си. А когато усетиха, че странна вихрушка блика от тъмния облак отгоре и отвява стрелите им, захвърлиха непотребните оръжия и извадиха дълги извити ножове. Други, явно от хората на Али бей, го познаха и побягнаха. Затърчаха се тъкмо към побеснелия войвода – лоша грешка…
В началото турците се сгъстиха и наобиколиха Марко от всички страни. Това беше добре – можеше да поваля по двама с един замах. После се разпръснаха и се стремяха да го нападат в гръб. Отново сбъркаха. Ковачите на Момчил бяха измайсторили за Шарко смъртоносни подкови с остри шипове. Накрая осъзнаха, че са обречени и търтиха вкупом да се спасяват. За жалост, Марко се беше оказал прав – Орлова клисура бе доста тясна. Тичаха в тънка нишка, спъваха се и драпаха по отвесните скали. Още няколко силни замаха и нестроен танц със зловещи подкови. Писъците на жените погълнаха последните стонове. Ехото ги повтори с въздишка и всичко свърши. Някъде наблизо се издигна протяжната молитва на Маджарина…
Филип кръстосваше клисурата, събираше разпиляните си остриета и разпитваше умиращите дали знаят латински или друг човешки език, за да ги изповяда. Не получаваше отговор, изпъшкваше едно “Аве, Мария” и довършваше нещастника. Изглежда бе посветил днешното клане на Христовата майка. На лявото му бедро зееше дълбока рана, а когато беше ранен, Маджарина забравяше разни глупотевини като прошка и милост.
Момчил лежеше върху димяща купчинка посечени тела. По него нямаше и драскотина. Смъртта си беше отишла, той бе изпуснал меча и се напрягаше да овладее треперещото си тяло. Надигна се, погледна го с истинските си, красиви и малко тъжни очи, и му подаде ръка:
- Добре се справихме, братле.
Над тях, поклащайки рога за сбогом, безплътният елен на Магда бавно се отдалечаваше. А в клисурата закънтяха удари на брадва – Филип се беше заел да сваля оковите.
Марко приближи до един възрастен селянин и се усмихна широко, за да не го изплаши. Потупа рамото му и каза:
- Вече сте свободни.
Човекът вдигна глава, да го огледа, и замислено се почеса по шията:
- Е па убаво… И що ке ни чините сега?

3.
Момчил водеше. Не само защото познаваше най-добре планината, но и за да стряска отдалече всеки, на когото би хрумнало да окове и отведе пак селяните. Бяха накачулили по две жени или деца на оцелелите турски коне и напредваха бавно към заник, към онова, което беше останало от селата им.
Тъкмо за тия коне се разгоря първата свада. Още докато ги разпределяше в клисурата, войводата бе нападнат от кресливи тумбички жени, които увиснаха по лактите му: “Дай на нас, господарю, ние сме по-бедни…” Едва не разкъсаха дрехите му, но Момчил запази хладното си спокойствие и отсече: “Аз решавам!” “Не става така, момче – подметна побелял мъж. – Тука има стари люде, дето по-хубаво от тебе знаят да съдят. Ние ще си решим кой да вземе добитъка.”
Да се усъмниш в господарските способности на войводата, обикновено не минаваше безнаказано, но този път той замълча и ги остави да се разправят. Най-възрастните мъже се събраха на съвет. Отначало разискваха кротко кой колко стада имал и на кого измрели повече волове тая зима. После се сетиха за градушката лани, за новия налог върху млякото, за крепостта, дето вдигал агата, и за жребците, които им взели яяните, без да платят. Разпознаха си сред конете задигната стока, разделиха се на три и се хванаха за гушите: “Вие от Дъбово все на чуждо налитате. Аз това конче от ей-тоничко съм го отгледал… Ама и двете ми снахи ти жънаха цяло лято за десет крини овес. Длъжник си ми… Ба! Че забрави ли, кога карах през осем села булката ти на врачка?… Ти да мълчиш, Коста, зер твойте дечурлига ми опасоха есенес крушата…”
Момчил, облегнат на една скала, дъвчеше сухи тревички и разсеяно наблюдаваше кръжащите над клисурата лешояди. След около час старците пак го обградиха и го помолиха да реши спора. Той изплю стръкчето и мълчаливо посочи най-слабичките жени и децата. Последваха още препирни, опасения дали двама ездачи няма да уморят добичето, по челото му изби руменина, от гърлото му – рев, тишина и потеглиха…
На свечеряване спряха край планинско село. Докато Маджарина помагаше да съберат дърва и да запалят огньове, войводата отиде да навести хората си и да измоли от тях хляб за кервана. Не се забави. Върна се с цяла каруца храна и завивки, като доказателство, че думата му повече от всякога тежи сред планинците.
Марко яхна коня си и направи широк кръг над стана, за да се увери, че Али бей и отрепките му благоразумно са избрали да не ги закачат. Планината под него се люлееше и се нагъваше едва забележимо в искрящите светлинки на селата, сякаш небето се оглеждаше в дълбока вода. Някъде зад хоризонта потъваше слънцето. А гората нашепваше за покой и за вечност. Винаги, когато летеше по залез слънце, Марко разбираше с всички сетива на душата си защо Момчил е така ревниво влюбен в тая земя...
Докато се снишаваше към един от огньовете, някаква жена го посочи и се изкикоти:
- Ниско хвърчи. На дъжд е.
- Това е кон – намръщи се Марко. – Не ви е врабец…
Преди да довърши, отнякъде долетя камъче и го жегна по рамото. А три-четири деца дотърчаха при него и избутаха напред сополив малчуган:
- Ей тоя беше…
Момчето държеше прашка. Марко се насили да се усмихне:
- Добре стреляш, юначе…
- Ами! – възрази детето и изтри нос в ръкава си. – Окото ти мерех…
И насърчен от похвалата, сополанкото опъна пак прашката и се прицели в тила на Маджарина. Никоя от жените не направи опит да го спре. Марко въздъхна рязко, за да потисне коварните тръпки на гнева, и извика:
- Филипе!
Маджарина спря да раздухва огъня и се изправи тъкмо навреме, за да избегне точния този път изстрел.
- Филипе – започна високо Марко. – Поверявам ти тия юнаци. Научи ги да стрелят… По зайци!
Децата се разкрещяха одобрително и заприпкаха след Маджарина.
След скандала, избуял при раздаването на хляба, Марко отказа предложения му комат. Изтегна се настрана от огньовете и дълго слуша къркоренето на стомаха си, виковете на Момчил да спаси от присвояване каруцата и двата вола, кръшната песен на момите и тупуркането след подгонен с прашки ситен дивеч…
На разсъмване го събудиха писъци, смях и откъслечни викове: вещица, въртиопашка, змия и чумата да те тръшне. Стана и отиде да провери кой вдига олелията. Насред тълпата зяпачи две моми скубеха косите си, деряха зачервените си лица и храчеха една срещу друга за радост на околните. А един от мъжете, които се мъчеха да ги разтърват, съобщи на Марко причината. Биели се за Момчил. Защото той, поразеникът, сварил да обещае и на двете, че ще ги вземе. Китка дал на едната, клетва се врекъл на другата, пък и двете били отколе сгодени. Срамота…
Марко познаваше необичайната власт на войводата над крехки създания и наистина се засрами. Намери го да се подпира на седлото си, заровил лице в длани, и тихо да съска. По плещите му пълзеше мъгла. Докосна предпазливо гърба му и попита:
- Какво стори с тия жени, побратиме?
Момчил го погледна с разширени зеници. Заекваше от усилието да се овладее:
- Повярвай, братле, не съм… Похвалих едната, че има хубав глас… До другата не съм и припарвал…
- И сега какво?
- Нищо. Предай на тия глупаци, че ако не си укротят женорята, ще ги зарежем…
За голямо учудване на Марко, заплахата подейства. По-възрастните мъже му се поклониха, нарекоха го закрилник и бащица, покатериха се на конете и продължиха…
Не след дълго обаче се наложи да спрат отново. Две от момчетата липсваха. Сестричката на едното довери на Маджарина, че батковците видели следи и тръгнали да ловят едър и страшен звяр. Момчил мълчаливо обърна коня си и бясно препусна назад.
Когато ги доведе, минаваше обед, а момчетата бяха поопърпани и със странно уголемени уши. Подсмърчаха. Майката на едното изфуча и се метна срещу войводата.
- Вълчета ловяха бе, булка – натърти виновно той. – Живи вълчета! По-добре да ги бия сега, отколкото после да им събирам костите!
Жената му благодари с едно “Да ти изсъхнат ръцете!”, прибра си отрочето и хукна да се оплаква на мъжа си. Момчил само изпръхтя, а Марко напомни на Маджарина, да внимава за подопечните си.
- Света Дево, как да внимава? – засегна се Филип. – Не може да тича едновременно на вси страни. Душа не останала! А и крак боли…
Сви устни, помисли, после си набеляза неколцина младежи за помощници. А ропота им, че бавенето на деца било женска работа, пресече с небрежно поглаждане острието на брадвата си…
По пътя хрупаха киселец и недозрели къпини. Една от момите повърна и се загърчи, а баща й замърмори, че турците ги хранели по-хубаво. Момчил пребледня, свърна нанякъде и доведе десетина овце. Купил ги от минаващи наблизо пастири. На въпроса “С какво?” отговори с притваряне на клепачи и протегната към Марко десница. На нея допреди малко искреше тежък пръстен с изумруд. Сега на показалеца му беше останала само бледа вдлъбнатинка.
- И без него ще я помня, братле – махна с ръка войводата.
Говореше за майка си. Пръстенът се предаваше от векове в рода му…
По залез стигнаха реката и спряха при един от бродовете й. Момчил закла няколко овце и намръщено започна да разпределя месото им, без да обръща внимание на подмятанията, че бутът е по-тлъст от плешката, а другата овца имала повече кости. Маджарина откри изоставен параклис, остави децата да щъпуркат във водата и отиде да се помоли. По-възрастните жени го последваха.
Врявата избухна в параклиса и се понесе над реката точно когато войводата се потеше да раздели поредната кожа на пет еднакви парчета, а Марко милваше шията на коня си и умуваше за какво му е на човек две педи овча кожа. И двамата се завтекоха да видят кой е умрял.
Маджарина стоеше притиснат до порутения вход на параклиса и смаяно поглаждаше бръснатата си глава. Жените напираха към него.
- Ууу, поганец – виеше една, подръпваше ушите си и плюеше през рамо. – Кръсти се на обратно!
- И молитвата му поганска – додаваше друга. – Нищичко не й отбирам!
- Пък язе видях, че тоя кръст, дека го носи, гори и свети сегиз-тогиз – наливаше масло в олелията трета.
- Антихрист! Уж е наметнал расо, као поп… Ба, мернах язе опашка под расото… И гачели накуцва…
- Не! Вие полудели – смутено се оправдаваше Маджарина. – Аз християн… На един бог се молим… Само различно…
Но жените не го слушаха. Продължаваха да вряскат и настървено да се кръстят. Една от тях се наведе и вдигна камък…
- Край – изсвистя Момчил и обърса с лакът опръсканата си с овча кръв брадичка. – Утре заран, братле, ние с Филип си хващаме пътя. А ти прави с тия хора, каквото намериш за добре.
- Филипе – заповяда през зъби Марко, - свали расото си, да видят всички, че нито си хром, нито си опашат! Че куцаш от раната, дето си докара, когато се би за тях!
Маджарина се подчини. Дали защото не видяха копита, дали от блясъка на десетките малки оръжия – врявата се пресече.
- А сега се прекръсти, моля ти се, от дясно на ляво и повтаряй след мене: Отче наш, иже еси на небесех…
С леко запъване Маджарина успя да повтори цялата молитва. Жените се умириха, а млад мъж, бил клисар в селската черква, се обяви за духовен баща на новопокръстения, принуди го да му целуне ръка и се зае да го обърне в правата вяра. Под умолителния поглед на Марко Филип се задави, но преглътна унижението.
Редно си било да отпразнуват кръщавката и скоро между огньовете се извиха хора. Момчил отказа да се включи във веселбата, нещо, което би могло да се случи само ако бере душа. Маджарина беше накаран да се съблече и да се изкъпе обредно в реката. Никой не се сети да пожали раната му. А Марко не вечеря отново, зави се презглава с една от ненарязаните сурови кожи и заспа…
Спа до късно на другия ден. Събуди се, замаяно примижа срещу оплисканите със светлина скални върхове, през които надзърташе слънцето, и повика коня си. Шарко не се отзова. Полута се сред дърветата, проследи внимателно течението на реката, вторачи се към крилатото нещо, което се виеше горе – орел. Недалеч, заровени сред мъха, самотно блещукаха бойни подкови, но благородният им собственик липсваше…
- Коня си ли търсиш, а? – осведоми се любопитен глас.
Дребничък селянин стоеше зад него и пристъпваше от крак на крак. Направи му знак да се наведе и зашепна на ухото му. Снощи, докато момите от тяхното село надигравали тия от Дъбово, те пък в Дъбово мигар са чували някогаж, как се играе ръченица, ами се друсат като ужилени от оса крави, еех, булката му едно време равна нямала на ръченицата, че и двете щерки научила да стъпят напето като кобилки, да ги бе видял само снощи… Та снощи баджанакът му споменал, че подслушал двама от Житнево да си хортуват, че те пък видели кожаря на дъбовци да майстори въже и конски чул за едни, дето отколе им се носи славата и всинца в Изворово ги знаят, що за стока са… Те тия от Житнево всичките били такива, крадливи… Обаче да имат много здраве, като си мислят, че могат да вземат три торби злато за един нищо и никакъв кон, пък бил той и крилат. Да го бяха попитали, щял да им рече, нали все с коне е търгувал, и то честно, а не като тях, да те гледа в очите и да ти продава старо муле за кон… То не било хубаво да ги обажда, ама нали не са от тяхното село, ами от Житнево, и лани му харизали една кобила, дето изпружила крака уж да се жреби, пък взела, че пукнала…
- Заведи ме при тоя кожар – помоли го Марко.
Докато го водеше, човекът продължи да цъка с език и да се кълне, че както и да правят-струват, не могат да вземат за кон повече от десет златици, ако ще да има не две, а двайсе крила на гърба си. Намери пълничкия кожар, изпъчи се пред него и го подкани:
- Речи му, бре, Стоиле, речи му как я смятаха ония… за три торби злато!
Кожарят пухтеше и риеше в тревата. Сетне вдигна към Марко ясен и по детски чист поглед:
- Че какво знам аз? Нищо не знам… Нищо.
Марко полека разкърши врат, за да отпъди тъпата болка, сковала раменете му. Неволно се огледа. Какво беше станало с юнашката им дружина?
На няколко крачки от него Маджарина лазеше на лакти и колене, две малки момчета се бяха покатерили на гърба му, други две го шибаха с пръчици и подвикваха: “Дии, магаре, дии…”
Момчил клечеше край реката, хвърляше камъчета и унесено наблюдаваше кръговете във водата. Няколко моми седяха на брега и прехласнато съзерцаваха него. Четирима яки момци въртяха в ръце тояги и грозно гледаха към момите.
А някъде далече, бог знае къде, Шарко, неговият другар, неговият брат, вързан с въжета, наметнат с чул и продаден като… като роб!
Нозете му отмаляха, в очите му плувна безпаметен гняв, а десницата му сама се насочи към колана и изтегли тежката сабя…

4.
Покрай шеметните завои на голямата планинска река трима мъже вървяха забързано и подритваха едрите камъни.
Мъжът в средата стискаше сабя, мяташе се и пъшкаше покъртително: “Дръжте ме, братя… Ще ги убия… Дръжте ме…”
Този, който се беше вкопчил в дясната му ръка, нареждаше с дълбок и властен глас, навикнал да заповядва по бойни полета:
- Хубаво запомни, Филипе. Видиш ли наш Марко ей-тъй да подбели очи и да бълва пяна, сграбчвай го и бягай! Инак голяма беля може да стори…
А мъжът отляво клатеше голата си глава и не спираше да повтаря:
- Чуден хора сте това българи – хем юнак, хем разбойник… Много чуден!