ЗАВРЪЩАНЕ
Ивайло Иванов

Стоим. Аз и Тя. Стоим пред прага на света, който ни очаква. Може би това е сън, илюзия или приказка. Може би... Не зная. Дано не е...

Бях на шест години, когато мама и татко купиха голямата къща, в която живеят и до днес. Тя като че ли беше единствената забележителност в този скучен и модерен град. Личеше й, че е построена доста отдавна. Повечето от старинните мебели в нея получихме безплатно – сигурно бившият собственик не им отдаваше особено значение. Останах възхитен от стаята, за която мама и татко казаха, че ще бъде моя. Това беше най-голямата и красива детска стая, която съм виждал в живота си. Прозорецът гледаше на изток, към гората. Всеки ден щях да се събуждам с първите лъчи на Слънцето и да виждам как ленивите облачета мъгла над възвишенията бавно се стапят. Но най-хубавото нещо в моята стая безспорно беше голямата Картина, която висеше на южната стена, срещу леглото ми. На нея беше нарисувана голяма зелена гора, през която се виеше тесен, утъпкан път. Той водеше до мъничко градче, скрито сред дърветата, с бели къщи, криви улици и малка църквичка. В далечината се белееха заснежени планински върхове. Всичко това беше прободено от слънчеви лъчи, които придаваха на Картината някаква необикновена ефирност. Тя беше нарисувана с такова майсторство и изглежда-ше така реална, че отначало я помислих за холограма. Годинипо-късно някъде прочетох, че за да се създъде нещо красиво, е нужна голяма любов. Всеки ден с часове гледах тази Картина. При всеки нов поглед откривах в нея нещо ново. Понякога, в една незабележима точица можех да видя сгушил се между храстите в гората заек, да съзра кацналия на някое дърво кълвач и дори да отгатна чертите на лицата на хората в нарисуваното градче. Родителите ми забелязваха, че често се усамотявам в стаята си, но първите няколко месеца отдаваха това на притеснението ми от “смяната на климата”.
Известно време след установяването ни в новия дом с мен започнаха да се случват странни неща. Те ставаха само докато спя, но никога не бих ги нарекъл “сънища”. Най-малко днес. Вечер, щом легнех в кревата си и затворех очи, се виждах, застанал на някакъв горски път. Скитах нагоре-надолу, катерех се по дърветата, по раменете ми кацаха диви гълъби, а катеричките идваха при мен и поемаха лешници от ръцете ми. От небето ми се усмихваше Слънцето...
В едно от тези мои нощни пътешествия се запознах с Марта. Бях тръгнал нагоре по пътя, за да видя накъде води той. Внезапно сякаш гората се разтвори пред мен и аз се озовах пред малко градче с бели каменни къщи с високи покриви. На седем-осем ярда1 от мен беше седнало хлапе – момиченце на моята възраст и ме разглеждаше с интерес и усмивка. Тя носеше избеляла рокличка, а косите й бяха стегнати с проста ленена панделка. Като че ли веднага си допаднахме. Тя стана първият ми приятел. Никога дотогава не бях имал такива. Марта ме водеше в града, гонехме се из пазара, където възрастни лелки се надвикваха, предлагайки разни чушки, краставици и тикви. Случваше се да им дотегнем и тогава си плюехме на петите, за да не ни застигне някой гнил домат. Често градът ни омръзваше – тогава с Марта ходехме из гората, тичахме по поляните и се смеехме. Тя умееше да плете венци от цветя, с които украсявахме главите и ръцете си така, че заприличвахме на горски божества. Чудех се на сръчните й пръсти. Марта често се опитваше да ме научи да плета венци като нея, но никога не успях да направя дори един.
Една сутрин, когато отворих очи и се върнах в стаята си, погледът ми падна върху Картината. Станах от леглото и отидох до нея. Погледнах горския път, градчето, поляните. Откъде ги познавах толкова добре? И изведнъж като ток ме разтърси мисълта, че всяка нощ аз се разхождам и играя там - в Картината... Слънцето, цветята и Марта бяха Там... В онзи малък, окачен на южната стена на стаята ми свят беше всичко онова, което обичах...
Отначало страшно се изплаших. Дори не исках повече да гледам Картината. Бях обзет от странното чувство, че не принадлежа на себе си. А бях дете... После обаче ми хрумна, че там – отвъд не ми се бе случило нищо лошо. Нещо повече – там бях щастлив. А човек винаги избира да живее в този свят, в който е щастието му, нали?
От този ден започнах да се грижа за Картината. Редовно бършех от нея праха, а веднъж дори я свалих от стената за да почистя старата й дървена рамка. А нощем пак се връщах Там – при Марта. Моите родители се тревожеха, че не играя с децата от нашата улица, мислеха ме за саможив. Но с кого ли можех да си играя? Синът на съседа Чапмън разбираше само от компютърните си игри, а този на съседа Брайън беше непоносим самохвалко. За момичетата не ми се говори – просто не исках да имам нищо общо с тях. Когато разказах на мама и татко за Марта, те сметнаха това за детски фантазии. Мислех си, че ще ме разберат, но те ме заведоха на лекар. Психиатърът се оказа тъжен чичко с очила чиито стъкла ми се сториха дебели цял инч1. Той се опита да разговаря с мен, като се мъчеше да изглежда интересен, преструвайки се на разбиращ и загрижен, навярно за да прикрие лъхащата от него скука. Накрая дълго обяснява на мама за някакви комплекси и неврози, от които съм бил страдал.
Но в действителност аз изобщо не страдах. С нетърпение очаквах нощите, защото знаех, че пак ще видя Марта. Бях се привързал много към нея, както и към целия свят оттатък. За мен съществуваха само те... С Марта отново и отново се гонехме в гората и играехме по поляните, беряхме ягоди и боровинки, късахме цветя, къпехме се в планинските водопади... Понякога тайничко наблюдавахме някоя влюбена двойка, търсеща уединение под дърветата. След това дълго коментирахме случката и се чудехме защо ли се целуват. Какъв ли смисъл можеше да има това? Веднъж опитахме и ние, на не почувствахме нищо особено. После дълго се смяхме. Бяхме деца... Често имах смътното усещане, че градчето от Картината напомня с нещо града, в който живеех, и че къщата на Марта ми е много, много позната... Тогава не се замислях особено над това. Важното е, че бях щастлив. Но с течение на времето забелязах нещо много странно – аз растях, а Марта си оставаше все на седем години. Там – в онзи друг свят, времето като че ли беше спряло... Понякога ме настигаше кошмарната мисъл: “Какво ще стане, когато порастна?”. Опитвах се да не мисля за това. Гонех този въпрос като досадна муха от съзнанието си. Не можеше всичко това да се стопи. Прекалено хубаво бе, за да свърши.

Бях на дванадесет години, когато един ден у дома дойдоха няколко намръщени мъже. Говореха за някакви неизплатени дългове. Носеха голяма папка листи, осеяни с подписи и печати. Татко нервно им обясняваше нещо, а мама мълчаливо гледаше отстрани. После мъжете започнаха да изнасят от къщи всичко ценно – старинни ракли, сребърни свещници и огледала, златните бижута на мама, кристални полюлеи, персийски килими, китайски вази... Влязоха и в моята стая. Погледът на единия спря върху Картината. Той се приближи. Хищните му ръце се протегнаха към нея, а в погледа му се четеше задоволство. Извиках и скочих към него. Застанах пред Картината. Бях готов по-скоро да умра, отколкото да се разделя с нея. Нищо не успях да направя. Картината била дело на известен майстор и струвала много пари. Разбих касичката си – с детския си ум бях решил да я откупя. Преброих монетите. Шест лири и двадесет и седем пенса... Ах, ако можеха да бъдат хиляда пъти повече... Тази картина беше цялото ми детство...
Мъжете натовариха всичко на един голям камион и заминаха, а аз прегърнах мама и заплаках. Тя ме галеше по главата и се опитваше да ме успокои. Но откъде можеше мама да знае какво бях загубил?...

Къщата приличаше на оглозган скелет. Моята стая беше пуста. Нямаше я Картината, нямаше я Марта, нямаше го онзи малък рай... Ако сълзите ми можеха да върнат всичко това...

Сякаш времето започна да тече по-бързо. Едва успях да се огледам и вече бях завършил училище. После университета... Момичетата от нашата улица отдавна имаха семейства, а синовете на съседите също се канеха да ги последват. Оставах аз. Имах чувството, че животът изтича между пръстите ми... Напуснах градчето и се преместих в един апартамент в Лондон. С онзи провинциален град не ме свързваше нищо. Нито имах кой знае колко приятели, нито можех да живея нормално там. Може би не обичах хората – кой знае?
А Лондон има седем милиона жители. Да живееш сред толкова народ е най-добрият начин да останеш незабелязан. И животът си течеше – такъв, какъвто го виждаме всеки ден. Така се изтърколиха няколко години...

Запознах се с Джулия съвсем случайно в едно заведенийце. Тя пиеше кафе на същата маса, на която аз преглеждах сутрешните вестници. Дългата й кестенява коса като шал покриваше раменете, а в зеления й поглед личеше отпечатъкът на някаква отдавна отминала болка. Джулия беше изключително красива жена, особено когато се усмихваше. Но дори усмивката й беше мъничко тъжна, като че ли с нея тя търсеше някого. Но дали това бях аз? С изненада установих, че апартаментът на Джулия се намира точно срещу моя. Ние живеехме врата до врата. Такова нещо в град като Лондон звучи невероятно. Освен това, тя бе завършила същия университет, който бях завършил аз, и то в същата година. Чудно, как не й бях обърнал внимание по-рано...
С Джулия започнахме да се срещаме все по-често. Постепено тези наши срещи започнаха да се различават от обикновените съседски гостувания. От години не се бях усмихвал искрено на някого. Всеки ден аз и моето тъжно момиче откривахме, че имаме да си казваме все повече неща. В Джулия намерих единствената сигурна защита срещу всичко, което ме заобикаляше. За пръв и последен път в живота си се влюбих. Изглежда, аз бях този, когото погледът й търсеше тогава... Когато решихме да се оженим, просто подбрахме двама свидетели от улицата и се набутахме в най-близката църква. По повод случая изпратих картичка на родителите си. Прекрасно ги познавах и ми беше ясно, че те едва ли биха се домъкнали чак до Лондон за някаква си сватба...
Бракът ни с Джулия беше щастлив, доколкото може да бъде щастлив бракът между двама особняци. Тя работеше в някаква картинна галерия, а аз по цял ден се ровех в купища от цифри - бях счетоводител. Обичахме се. Това беше най-важното... Често се вглеждах в нейната тъжна усмивка. Струваше ми се, че Джулия носеше в себе си някаква голяма тайна. С моето джентълменско възпитание обаче никога не я бях разпитвал за това. Не исках да изваждам от миналото нейните спомени. Мислех, че ще се обиди. А аз с цената на всичко желаех Джулия да бъде щастлива и никога да не си спомня за миналото, което навярно е било тъжно. Обичахме се – това ни стигаше. Никога не попитах моето тъжно момиче за тайната му. Мина много време. Никога не я попитах... А е трябвало...
Една вечер Джулия запъхтяна се втурна у дома. Ръцете й нервно стискаха огромен картонен пакет. Тя едновременно плачеше и се смееше. От припрените й и несвързани думи разбрах, че днес бе похарчила цялата си месечна заплата за това нещо тук. Докато стоях объркан и се чудех какво да кажа, Джулия с някаква необяснима страст разкъса картона и остави на дивана... Господи, Исусе... Картината... Нещо стана с мен... Стоях и безмълвно гледах към детството си, което тя сложи там – на дивана... Вдигнах очи към Джулия. Тя все още се опитваше да успокои дъха си. Усмихваше се... Но в нейната усмивка нямаше и следа от онази мълчаливата тъга, която я преследваше толкова години.
Джулия ме разглеждаше с нескрит интерес.
Сякаш ме удари гръм! Ах, този поглед!... Къде го бях виждал по-рано?...
Без да се опитвам да крия вълнението си от нахлулите внезапно спомени, прошепнах: “Марта!...”. Джулия не отговори. Прекалено добре познавах жена си, за да разбера, че този неин поглед означава едно голямо голямо ,,Да”...
После... После тя се хвърли на врата ми. Раменете й затрепериха. Усетих сълзите и да парят тялото ми. Тогова осъзнах, че тя беше дошла от Там, за да ме намери, и през целия ми живот е вървяла до мен. През целия ми живот тя беше търсила пътеки към мен, за да открием отново нашия свят. За да се завърнем в онзи изгубен малък рай, който ни бяха отнели. Да се завърнем... Този път – завинаги...