ЧОВЕШКАТА ЕВОЛЮЦИЯ – КАНОНЪТ И АЛТЕРНАТИВИТЕ

Теорията за произхода на човека и до днес си остава една от най-революционните теории, дала своето отражение сред множество науки и извоювала си място сред редица учебници, изучавани вече от няколко поколения.
В началото основният недостатък на тази теория е бил недостигът и дори липсата на веществени доказателства, на останки, илюстриращи преходът от древните човекоподобни маймуни до съвременния човек. Днес палеоантрополозите смятат, че са открили безспорни доказателства за съществуването на човешки прародители в Африка, Азия и други места, достатъчни да запълнят пукнатините в основата на теорията. Факт е, че, паралелно с тези общоприети находки, са открити и не по-малко такива, които противоречат на настоящата представа за биологичното развитие на човека. Те, обаче, не са намерили своето място в учебниците. Напротив – били са систематично потулвани, игнорирани и забравяни, само и единствено поради факта, че не са подкрепяли общоприетите възгледи. От своя страна, дали общоприетите находки са толкова категорични и безспорни, както ни ги представят в учебниците по биология?
Смята се, че първите човекоподобни маймуни Drylopitecus са живели в периода от преди 5 до 25 млн. години. Преди около 4 млн. се появяват Australopitecus – първите примати с изправен вървеж. Твърди се, че тялото на австралопитека било много подобно на човешкото, въпреки че съчетавало и много маймунски черти. Предполага се, че преди около 2 млн. години един от клоновете на австралопитека дава началото на Homo habilis. Преди около 1.5 млн. години Homo habilis еволюирал в Homo erectus. Смята се, че съвременните, от анатомична гледна точка, хора са се развили от Homo erectus преди около 300-400 хил. години. Homo sapiens е запазил редица от белезите на Homo erectus – масивен череп, наклонено назад чело и дебели надочни дъги, но е имал черепен обем почти колкото съвременния човек. Някои палеоантрополози смятат, че единият от клоновете в развитието на Homo sapiens са неандерталците. Другият дава началото на физически напълно съвременния Homo sapiens sapiens в периода отпреди 30-100 хил. години.
Модерните теории за произхода на човека, обаче, не могат да обяснят точно кога и как Homo habilis е възникнал от Australopitecus, или Homo erectus – от Homo habilis, или съвременния човек – от Homo erectus. И до днес съществуват обстоятелства и теории, които сериозно разклащат убедителността на общоприетите канони.
За откривател и кръстник на Австралопитека се счита д-р Реймънд Дарт. През 1924 г. въз основа на отливка от вътрешността на череп и фосилни парчета от лицеви части той реконструира череп на бебе/дете. Изключителното в случая бил неочаквано големия за маймуна, според д-р Дарт, мозъчен обем – около 500 куб. см. Интересна била и липсата на надочен вал, човекоподобни белези в зъбите и факта, че отвора над гръбначния стълб бил разположен към средата на черепа, а не, както при човекоподобните маймуни, по-назад. Всички тези белези били достатъчни на Дарт да заключи, че създанието е ходело изправено. Следователно можело да се счита за човешки предшественик.
Не така считали, обаче, редица учени, сред които и Графтън Смит. За разлика от д-р Дарт, той добре е познавал особеностите в черепната конструкция на подрастващи шимпанзета, което му дава основание да твърди, че всички характерни черти, показващи близост с човека, се срещат и са обичайни при маймуните в ранна детска възраст. За съжаление неговото становище не е намерило място в учебниците.
Следващият предшественик в еволюционната верига, Homo habilis, също има интересна история. Дълго време се е считало, че това същество притежавало глава, приличаща на маймунска и едно доста човекоподобно тяло. Докато през 1987 г. Тим Уайт и Дон Йохансон откриват първия Homo habilis, при който костите на скелета били свързани с черепа. Според този скелет, създанието било доста по-ниско от очакваното – само 1.07 м., с доста по-дълги ръце и въобще с доста по-маймуно подобен вид. Според Йохансон това разминаване вероятно се дължи на неправилно приписваните на Homo habilis кости от крайници, които не са му принадлежали. Малкият ръст на този предтеча поставя пред учените и малко известния, но доста важен въпрос – как за период само от около 200 хил. години дребният Homo habilis е успял да еволюира до доста по-едрия (1.80 м.) Homo erectus.
Самото съществуване на Homo erectus и по-специално на питекантропите също не е толкова неоспоримо, колкото изглежда на пръв поглед. Малко известно е например, че Явайският човек, първият представител на Pitecantropus, първоначално е бил ‘създаден’ и дори нарисуван от Ернст Хекел като свързващо звено между човека и маймуната. Години по-късно той е бил и открит от Южен Дюбоа. Всъщност находката включвала фосили на маймуно подобен черепен свод и човекоподобна бедрена кост, намерени на 14 м. разстояние един от друг. Това означава, че е съвсем възможно те да не принадлежат на едно и също същество. Самият Дюбоа отначало сметнал, че е открил не друго, а останки от гигантско шимпанзе, но по-късно, под влияние на ентусиазма на Хекел, променил становището си.
Доста компрометиращ е и случая с откритите в Пилтдаун останки. Намерени били фосили от човекоподобен черен и маймуно подобна челюст. Отначало учените сметнали, че те принадлежат на питекантроп. По-късно било доказано, че всъщност черепът и челюстта принадлежат на две напълно различни създания, които, освен това, били и на различна възраст. Черепът бил на възрастен индивид, а челюстта на подрастваща човекоподобна маймуна.
Интересно се оказва и датирането, което откривателите на Sinantropus (също от вида Homo erectus), Ву Руканг и Лин Шенлонг, правят на своите находки и публикуват през 1983 г. в Scientific American. За да докажат, че с течение на времето синантропите са развили по-голям черепен обем, те подреждат шест черепа по хронология на геологичните пластове, в които са намерени. В таблицата, която издават, обаче, са ‘пропуснали’ да споменат, че най-стария (и следователно с най-малък обем) череп е детски. Освен това двамата учени дават средна стойност на 4 черепа, намерени в сходни геологични пластове, без да споменат, че единия от тях е със значително по-голям обем от най-младия (и следователно, според тяхната теория, с най-голям обем) череп. Т.е., ако бяха представили пълните данни от изследванията си, те не биха показали еволюционно нарастване на черепния обем и теорията им би се оказала безпочвена.
Според традиционните еволюционни схващания, разумният човек се е появил преди не повече от 100 000 години. Съществуват, обаче, множество артефакти, признаването на които би внесло пълно объркване в общоприетите датировки. Такива са откритите през 1890 г. хаван, чукало, обсиданови върхове на копия и останки от доказано човешки кости. Те били намерени под Плоската планина в щата Калифорния., в геологичен пласт на възраст 33-55 млн. години. Друга озадачаваща находка е открита от Дж. Т. Рейд в Невада – част от фосилизирана подметка на обувка, намерена в геологичен пласт от триаски скали на възраст над 213 млн. години. За да се убеди, че находката наистина представлява това, което изглеждала на пръв поглед, Дж. Рейд се консултирал с учени от института ‘Рокфелер’. Техните анализи доказали възрастта на фосила, а микрографските увеличения показали и най-малките детайли на усукването на конеца, с който е била зашита подметката.
През последните десетилетия са били открити стотици метални сфери от мините в Южна Африка. Те били два типа – масивни, от синкав метал и кухи, пълни с белезникава гъбеста материя. Те изглеждали като направени от човешка ръка, но според геологичните пластове, в които са открити, са на възраст около 2.8 млрд. (!!) години, а се счита, че тогава интелигентни форми на живот не са съществували. Може да се предположи, че сами по себе си сферите са естествени образувания, но дори и това не би могло да обясни трите успоредни жлеба, симетрично опасващи най-широката част на една от сферите. Понастоящем сферите се помещават в музея ‘Клерксдорп’ в Южна Африка, но научната общественост не е проявила интерес нито към тях, нито към стотиците подобни артефакти, които очевидно са в разрез с общоприетите канони.
Открития като тези, независимо от тяхната категоричност, биват оставяни постепенно да изгубят значението си или направо биват потулвани, за да не се допусне противоречие с доминиращата теория.

(Ертан Мусов)