УРСУЛА ЛЕ ГУИН – ПЪРВАТА ДАМА НА ФАНТАСТИКАТА

Само в мълчанието има слово,
само в мрака – светлина.
само в смъртта – живот.
Ярко прорязва полетът на ястреба
пустеещите небеса.

Повече от четири десетилетия Урсула Ле Гуин очарова читателите със своето въображение, стилен изказ и духовна проницателност.
Родена е през 1929 г. в Бъркли, САЩ в семейството на Алфред и Теодора Крьобер. Баща й е бил антрополог и археолог, а майка й – писател (известна най-вече с етнографските си творби за индианците).
В началото на писателската си кариера Ле Гуин среща неособено добър прием от страна на издателите – 7 години е получавала откази за публикуване на своите творби, докато един ден нейния разказ ‘Април в Париж’ е публикуван в научнофантастичното списание Amazing Stories.
Днес Урсула Ле Гуин е едно от най-ярките имена сред авторите на фантастика – всепризнат майстор на въображението и перото.
Със своите произведения тя ни пренася в бъдещето, на други планети, в други светове, но в същото време разглежда теми от реалистичната художествена литература – човешката природа, политиката, чувствата, отношенията... Нейните творби не са само фантастика. Те са преди всичко философия.
Произведенията на Ле Гуин се отличават от останалите научнофантастични творби по това, че акцентът в тях е поставен върху социалните науки (социологията и антропологията най-вече). Ле Гуин е известна със способността си да създава правдоподобни светове, населени с герои, които имат чисто човешки характери, независимо от факта, че технически погледнато може да не са хора. В повечето си творби използва необичайни чуждоземни култури, за да предаде послание за нашата човешка култура. Самата Ле Гуин казва, че понякога най-директния начин да се каже някаква истина е да се разкаже напълно неправдоподобна история.
Ле Гуин разчупва много от приетите стандарти в научната фантастика, която, въпреки че разглежда бъдещето, остава консервативна в социален аспект. Творбите й са повлияни от феминистичното движение от края на 60-те и началото на 70-те, от даоизма, от движенията за защита на природата и човешките права.
Ле Гуин е ‘абонирана’ за всички големи награди за фантастична литература – 5 награди Небюла за романи и разкази (1969 – ‘Лявата ръка на мрака’, 1974 – ‘Денят преди революцията’, 1974 – ‘Освободеният’, 1990 – ‘Техану’, 1995 – ‘Самота’), 5 награди Хюго (1970 – ‘Лявата ръка на мрака’, 1973 – ‘Светът се нарича дъбрава’, 1974 – ‘Онези, които напускат Омелас’, 1975 – ‘Освободеният’, 1988 – ‘Хей момичета...’). Получава и няколко награди на читателите на списание Локус (1973 – ‘Грънчарското колело на Рая’, 1995 – ‘Денят на прошката’, 1996 – ‘Четири пътя към прошката’, 2001 – ‘The Telling’ и ‘Раждането на света’, 2002 – ‘Приказки от Землемория’). През 1979 получава наградата Гандалф (Grand Master of Fantasy). Получава няколко (3) награди за цялостно творчество – Световната фентъзи награда (1995 г.), наградата на Робърт Кирш (2000 г.), а в края на месец април 2003 г. Урсула Ле Гуин получи наградата Grand Master на Съюза на писателите на научна фантастика и фентъзи. Тази награда се връчва за 12-ти път за цялостно творчество в областта на научната фантастика и/или фентъзито. Досегашните носители на наградата са такива всепризнати автори като Филип Хосе Фармър, Брайън Олдис, Хал Клемент, Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Артър Кларк, Рей Бредбъри и т.н.
Сред най-добре приетите творби на Урсула Ле Гуин са книгите включени в така наречения Хейнски цикъл и в цикъла за Землемория.
‘Землемория’ е замислена първоначално като трилогия. През 1968 г. излиза първата книга – ‘Магьосникът от Землемория’. През 1971 г. е публикувана ‘Гробниците на Атуан’, а през 1972 г. излиза и ‘Най-далечният бряг’. Двадесет години по-късно Ле Гуин продължава серията с ‘Техану’ (1990 г.). Обявена е като ‘последната книга за Землемория’, но през 2001 г. са публикувани още 2 книги – ‘Приказки от Землемория’ и ‘Другият вятър’. В цикъла за Землемория са включени и няколко разказа: ‘Думата за освобождаване’, ‘Правилото за имената’.
През 1966 г. излиза първият роман от Хейнския цикъл – ‘Светът на Роканон’. Следват ‘Планета за изгнаници’ (1966), ‘Градът на илюзиите’ (1967), ‘Лявата ръка на мрака’ (1969), ‘Освободеният’ (1974), ‘Светът се нарича дъбрава’ (1976), ‘Четири пътя към прошката’ (1995), ‘The Telling’ (2000) както и многобройни разкази, сред които ‘Бавно като империите и по-бавно от тях’, ‘Девет живота’, ‘Денят на прошката’, ‘Кралят на Зима’, ‘Предателства’, ‘Човек от народа’ и др. В тях се разказват различни независими истории за различни светове, които обаче са част от една обща Вселена.
Ле Гуин е написала и десетки самостоятелни разкази и романи, сред които ‘Грънчарското колело на Рая’ (1971 г.), ‘Далече от всякъде’ (1976 г.), ‘Окото на Херон’ (1978), ‘Винаги се завръщам вкъщи’ (1985 г.); ‘Онези, които напускат Омелас’, ‘Четирите посоки на вятъра’, ‘Пътеките на желанието’, ‘С очите и сърцето’, ‘Самота’...

ЗЕМЛЕМОРИЯ
Каузите, които Ле Гуин защитава и философията, която следва в реалния живот, намират отражение в книгите й.
‘Землемория’ отразява някои от основните принципи на даоизма:
- теорията за пасивността, според която трябва да се действа само в случай, че е абсолютно необходимо;
- относителността на противоположностите – убеждението, че противоположностите са взаимозависими и тази взаимозависимост определя и създава равновесието.
‘Магьосникът от Землемория’ разказва историята за съзряването на Гед, за пътя към намирането на неговата идентичност, за изборите, които прави.
В началото Ле гуин ни среща с малкия Дюни, който със заклинание спасява селото си от нападението на каргите. Магьосникът Оджиън научава за неговите заложби, дава му истинското му име и го взема за свой ученик.
По-късно Гед, отегчен от това, че Оджиън не използва силата си, заминава за остров Роук, за да изучи висшата магия. Там се разбира колко голяма сила има всъщност Гед. Научава много за естеството и принципите на магията. Както всички останали ученици Гед прекарва много време и при Повелителя на имената, който го учи на истинските имена на същества и обекти – тези имена дават на изричащия ги власт върху обектите.
Воден от гордостта си, Гед се впуска в забранен магьоснически дуел. Призовава дух от света на мъртвите, въпреки че не е овладял напълно силата си. Заедно с този дух изпълзява една мрачна сянка, която разкъсва лицето и тялото на Гед и го белязва за цял живот. Дълго време Гед се бори на ръба на живота и смъртта. През това време безименната сянка го чака на стената между живия и отвъдния свят и го намира, когато Гед се втурва в света на мъртвите след духа на едно умиращо дете... От този момент нататък сянката започва да го преследва, за да обсеби силата му, да изсмуче живота му и да вземе тялото му. След срещата със своя стар учител, Оджиън, Гед се превръща от преследван в преследвач – заедно със своя приятел Веч преследва сянката до края на света. Той разбира, че тази безименна сянка е всъщност част оте него – тя е неговата тъмна половина. Без да признае тази сянка за част от себе си, Гед не може да бъде завършена/ цялостна личност. Побеждава я като я нарича с нейното истинско име, което всъщност е неговото име.
Ето как принципите на даоизма намират отражение в ‘Магьосникът от Землемория’:
- принципът за пасивността – магията трябва да бъде използвана само когато е наистиа необходимо, но никога за удоволствие
- взаимозависимостта на противоположностите – равноверието се определя от едновременното съществуване на светлината и мрака, на доброто и злото. Ле Гуин казва: ‘Да запалиш свещ означава да хвърлиш сянка’, ‘Трябва да е тъмно, за да видиш звездите’ и т.н.
‘Гробниците на Атуан’ разказва за съзряването на Арха – Погълнатата. Посветена като Върховна жрица още като 5-годишно дете, тя изучава ритуалите и традициите на Мрака и служи на Безименните. В подземния лабиринт Арха открива млад мъж, който търси нещо и си осветява пътя там, където светлината не се допуска. Естествено тя е заинтригувана от този мъж (Гед) и от неговата сила – Безименните не го поразяват, защото е проникнал в Гробниците и използва светлина в царството на всепоглъщащия мрак. Арха оставя Гед жив и по-късно, заедно с него, се връща към светлината и към живота. Дава му и половинката на пръстена на Ерет Акбе, който той търси, а той й дава това, което й е било отнето отдавна – нейното име, Тенар.
След бягството на Гед и Тенар Гробниците се срутват – мракът е загубил силата си и Равновесието отново е възстановено.
Връщайки името на Тенар, Гед събира в нея мрака и светлината, които заедно оформят едно цяло.
Същото послание е вложено и в пръстена на Ерет акбе – счупен на две, едната половина е изпратена на Безименните и е потънала в мрака (откъдето всъщност Гед я взема), а другата половина остава в светлата земя. Със съединяването на двете половини отново се възстановява мира, към който е ключ този пръстен и съответно баланса.
‘Най-далечният бряг’
Арен, синът на Принца на Енлад, донася в Роук мрачна вест – магьосниците губят своята сила. Дори най-простите заклинания са забравени... И така Върховният жрец, Гед, тръгва с младото момче да търси причината, поради която се забравя изкуството на магията. Разбират, че за това е отговорен един магьосник, Коб, който е отворил проход към земята на сенките. Той предлага на магьосниците вечен живот, но това всъщност е вечна смърт – живот в земята на сенките. Гед затваря прохода, но губи своята сила. От земята на сенките го измъква Арен, а древния дракон Калесин го отнася в родния му Гонт. От Гонт започва неговото пътешествие и на Гонт свършва – връща се безсилен, така както е напуснал острова като момче. Мракът и светлината, доброто и злото дават и вземат едно от друго, за да се възстанови Равновесието.
‘Най-далечният бряг” Акцентира и върху приемането на смъртта като част от живота. Даоистката философия подкрепя идеята, че живота произтича от смъртта, така както смъртта – от живота. Коб се опитва да елиминира смъртта и така нарушава баланса. Неговият страх от смъртта го кара да търпи начин да я избегне. Това, което помага на Гед и Арен да победят Коб е, че те преодоляват своя страх от смъртта и осъзнават, че тя е естествена част от Равновесието.
‘Техану’
Разказва историята за едно обезобразено и уплашено момиченце, Теру, което Тенар отглежда като свое дете. Първият учител на Гед, Оджиън, който е също и учител на Тенар, й заръчва на смъртния си одър да научи Теу на всичко, но да не я води в Роук. Старият магьосник усеща голямата сила, която се крие в момичето. То разговаря с Калесин, който донася изтощения Гед. Оказва се, всъщност, че Теру, чието истинско име е Техану, е дъщеря на древния дракон.
‘Техану’ разказва предимно за любовта (естествено тази между Гед и Тенар) и за ролите на мъжа и жената. (Тук се долавя и влиянието на феминистичните убеждения на Ле Гуин.) Тенар не може да разбере защо на жените не е разрешено да стават магьосници и тяхната магия се счита за зла.
Отново се намесва и даоистката философия, но този път двете взаимозависими и взаимнодопълващи се противоположности са мъжете и жените. Тенар разбира, че и мъжете и жените имат своята сила, макар и различна. Злият магьосник, Аспен, не осъзнава това и иска да унищожи Тенар, защото негодува срещу факта, че има жени, които вярват в своята сила. Но унищожаването на Тенар би нарушило Баланса и съответно неговите планове са осуетени.

ХЕЙНСКИЯТ ЦИКЪЛ
Хейнският цикъл би могъл да бъде разглеждан като социална фантастика – едно умело изследване на човешките мисъл, емоции, отношения в едни нетипични общества. С книгите, включени в този цикъл, Ле Гуин прави редица социални хипотези.
Хейнските книги за базирани на идеята, че човечеството не се е развило на Земята, а е било ‘пренесено’ там, както и на много други планети, преди милиони години от първите човешки същества, които са обитавали една планета, наречена Хейн.
Повечето книги, включени в този цикъл, представляват една авторова критика на различни форми на социално и политическо подтисничество. Най-ярки примери за подобна критика за ‘Освободеният’ и ‘Лявата ръка на мрака’.
‘Лявата ръка на мрака’ разказва за мисията на Генли Ай – единствен пратеник на Екумен, който е натоварен да убеди скованата от сняг и лед планета Гетен да се присъедини към Вселенския съюз, който обхваща 83 планети и хиляди народи. Интересен за тази планета е, че не познава войната – на Гетен никога не е водена война. Интересна е и идеята за единствения пратеник – Вселенският съюз изпраща на планетите, които иска да покани да станат част от съюза, само един човек. Защото е достатъчен само един човек, който говори истината – това е много по-голяма сила от всички армии и флотилии. По време на своята мисия Генли Ай се сблъсква с политическите особености и игри предимно на двете водещи държави. Но акцентът е изместен по-скоро към биологичните особености на обитателите на ледената планета.
В най-аплодираната си книга, ‘Лявата ръка на мрака’, Ле Гуин прави един експеримент – елиминира пола. Обитателите на Гетен са двуполови същества. През повечето време те са неутрални в полово отношение (сомър), но във върховата фаза на своя сексуален цикъл (кемър) придобиват половите белези на единия или другия пол, като почти без изключение двамата партньори придобиват белезите на противоположни полове. При това е напълно възможно в следващия кемър да са от другия пол. Ле Гуин използва тези двуполови извънземни същества, за да изложи своите виждания за човешките сексуални нрави, отношения и предразсъдъци. Половите особености на гетенейците в голяма степен ги направляват и определят устройството на обществото им, битието им, управлението на промишлеността, търговията – цялата обществена дейност е пригодена към цикъла сомър-кемър.
През 4/5 от времето си гетнейците са независими от половия нагон. Обществото е безполово. Обитателите на Гетен не се делят на силна и слаба половина, на собственици и роби, на активни и пасивни. Правата и задълженията се делят по равно. Хората се оценяват единствено като човешки същества.
Доминиращият фактор в живота на гетенейците не е полът или друг човешки фактор, това е заобикалящата ги среда – техният леден свят. ‘Тук човек има по-жесток враг дори от самия себе си.’
Ле Гуин изказва една хипотеза за причинно-следствената връзка между постоянната полова способност и организираната агресивност. Според тази хипотеза, половата неутралност притъпява агресивността, която е оснавна причина за войните. Подхвърлена е идеята, че може би гетенейското общество е резултат от генетичен експеримент, целящ премахване на войната.

‘Освободеният’ разказва за две планети, Анарес и Урас, които са с приблизително еднакви размери, но всяка нарича другата луна. Урас е по-стария свят, от който голяма група бунтовници се преселват на Анарес – младия, анархистичен свят.
Главният герой в ‘Освободеният’, Шевик, е учен, който работи върху проблема за създаване на устройство за мигновена комуникация с останалите светове, независимо от тяхната отдалеченост. Той заминава за Урас, за да има възможност да доразработи своите теории съвместно с ураските учени.
Ураското общество е подобно на земното. Показани са примери и за двата типа обществени системи – капитализма и социализма. Ле Гуин не се опитва да ги сравнява помежду им, както и да ги съпоставя с анархизма. Показва и предимствата и слабостите на трите системи без да взема страна.
Идеолог на анареската философия е Лайа Одо. Тя е философ-анархист и бунтовник. След нейната смърт последователите й повеждат в Урас революция срещу държавата, която завършва с тяхното преселване на Анарес.
Анареското общество е затворено – така съумява да съхрани свободата и анархизма си. Книгата започва с едно описание на стената, която отделя Анарес от другите светове и хора. Гледана от едната страна, те огражда вселената, оставяйки Анарес от другата страна, свободен. Погледната от другата страна стената обкръжава цялата планета и я превръща в един огромен затворнически лагер, отрязан от останалата част на вселената. Както казва Ле Гуин по-нататък в своя роман, абсолютна истина няма – тя зависи от гледната точка.
Анареското общество е анархистично. На Анарес няма власт, няма закони, няма правителство, няма полиция, няма подчинение, няма собственост, няма пари. Анаресците споделят идеите за доброволното сътрудничество и взаимната толерантност. Няма и установена и институционализирана религия, няма вероучение – там църквата не е необходима, за да съществува религията, така както не са необходими законите, за да съществува морала.
На Анарес няма принуда. Свободата на избора прави всяко обещание смислено и го изпълва със съдържание. Всяко обещание е поемане в определена посока, избор, черз който индивидът се самоограничава. Социално ориентираното съзнание и мнението на другите са най-мощните източници, мотивиращи поведението на повечето анаресци. Етиката и моралът са от изключително значение. Тяхната отговорност е тяхната свобода. Единственото им богатство и единствената им надежда на пустата и безплодна планета Анарес е тяхната солидарност и поставянето на общото благо над индивидуалните интереси.
В ‘Освободеният’ Ле Гуин отново прокарва идеята за равенство между хората – имената на жените не звучат по-различно от мъжките, ролите им в обществото не се определят от пола и не се различават, имат същото право на работа и кариера като мъжете и т.н. Всеки избира работата си според интересите, таланта, силата си и тук пола не оказва влияние. Ролите им в обществото се определят от социалната необходимост – всеки се занимава с това, което върши добре и там, където има нужда от неговите умения.

‘Онези, които напускат Омелас’ разказва за идеалния град на щастието. В началото на разказа Омелас и жителите му изглеждат леко наивно и нереално.
Ле Гуин дава възможност на читателите сами да си нарисуват в представите своя град на щастието – с всичко това, което би трябвало да носи удоволствие, радост и веселие на жителите на този град.
След това ни пренася в едно подземие – мрачно, без прозорци, тясно, мръсно, влажно... В него стои заключено едно дете – недохранено, мръсно, слабоумно, не може да говори... Никога не вижда слънчевата светлина, никога не чува добра дума...
Жители на Омелас не са наивни и невежи. Всички те знаят за това дете и за неговото нещастие. Всички знаят, че то трябва да бъде там и да страда. Някои разбират защо, други не. Но всички знаят, че ‘щастието им, здравето на децата им, мъдростта на учените им, уменията на занаятчиите, дори изобилието на реколтата и хубавото време през всичките сезони, изцяло зависят от ужасяващото страдание на това дете’. Някои от жителите на Омелас приемат това като факт, срещу който нищо не може да се направи. Други са потресени и искат да направят нещо за това дете, но знаят че, ако това дете е щастливо, то тогава цялото благоденствие на Омелас ще изчезне – това е условието. Но някои не могат да приемат страданието на това дете и напускат този перфектен град на щастието...

В своите произведения Урсула Ле Гуин свързва психологията с философията. Нейните романи и разкази изискват до голяма степен емоционално и умствено ангажиране от страна на читателите. Може да е понякога трудна за четене от масовия читател, но винаги е искрена в наблюденията си за хората и в мненията и позициите, които отстоява.

(Росица Дечева)