Толкиновите елфи и властта
(Йерархични принципи при Толкиновите елфи)

Когато Толкин започва да пише своите легенди за Средната земя, той има желанието да състави английска митология, подобна на скандинавската, финската и древногръцката. Затова съставя божествен пантеон, а “света” си населява с множество свръхестествени същества. Същевременно обаче той не изневерява на християнските си католически убеждения и поставя извън този пантеон Еру, творецът, първоизточникът, създателят на всичко, който обитава отвъд сетивния свят, оставяйки чедата си да следват свободната си воля. Четейки произведенията на Толкин, можем да открием почти всички религиозни системи (политеизъм, монотеизъм, анимизъм, зооморфизъм ), примирени и обединени в едно цяло.
Нещо подобно се получава при разработването на системите на управление в Средна земя. По повелите на митологията и фолклора, а и според съвременната на Толкин действителност, те трябва да бъдат феодални. И на пръв поглед са точно такива – единствените изрично споменавани титли сред елфите са кралските, а властта се предава по наследство, по пряка мъжка линия. При по-подробно разглеждане обаче се разкрива доста по-голямо разнообразие. Да погледнем нещата хронологически.
Първите елфи се пробудили под звездите и тъкмо почнали да дават названия на всичко около себе си, когато срещнали боговете. ( И тъй като злото винаги е по-действено и изобретателно, първи ги открил Богът на мрака.). Боговете предложили на елфите да живеят сред тях, и за да убедят подозрителните в добрите си намерения, отвели в обителта си трима посланици, впоследствие станали владетели. Това е типично за древните религии узаконяване на властта чрез избиране лично от божеството (Ингве, Финве и Елве са подбрани от бога на лова Ороме). Все пак обаче при завръщането си всеки от тях ръководи различен по численост отряд, а впоследствие се оказва, че тези отряди имат и някакви общи характеристики. От срещата между елфите и боговете до преселването им в Блаженото кралство минават 80 години – нищожен период по техните стандарти, и едва ли за това време сред тях е имало повече от две-три поколения. Така че няма как разделението да е изцяло по родов признак – макар всеки от посланиците да има някакви “сродници”, които решават да го следват. Явно по това време в тях вече са били заложени наченките на типовете култури, които развиват впоследствие. От отряда на Ингве – най-малкия и най-скоростно придвижващия се – се развива обществото на мъдреците и философите, които търсят единение единствено с боговете. Елфите на Финве са изобретатели и занаятчии (в по-малка степен пътешественици и изследователи). Третия отряд е най-голям и най-аморфен, но част от него са изявени мореплаватели. Следователно освен родовите характеристики тези първи “племена” поне отчасти са били обединени и по интереси, които после стават видови характеристики. Дотук имаме владетели, избрани с божествена намеса, и избиране на група/общност по интереси. Следващия пример е още по-любопитен. ”Тогава от отряда на Олве се отделил един елф, който вечно крачел в последните редици; името му било Ленве. Напуснал той западния поход, повел още мнозина ... и тъй изчезнали задълго от своите сродници. Нарекли ги Нандори и станали те отделен народ със свои собствени нрави и обичаи; влюбени били във водите... ”(С, 58-59). От една страна, Нандорите явно са доста инертни и страхливи– изоставят спътниците си веднага щом Ороме ги изпуска от поглед, живеят разпръснато в горите, не познават желязото, (“с ужас безмерен ги изпълнили набезите на злите твари от Севера” – С, 112), в историята на Средна земя почти не оставят следа. От друга, проявават склонност да следват определени личности – първо Ленве, а после синът му Денетор, въпреки че не са избирани официално за владетели, ръководят по-важните им походи. Водени от тях Нандорите влизат дори в битка, а след смъртта им така и не си избират владетел, нито някаква форма на организация. Това преклонение към конкретна личност е третата характерна черта на всички обществени обединения при елфите.
В по-късната история на Арда няколко случая в Средна земя заслужават по-специален интерес. Ваниярите и Телерите, поради относително спокойния си начин на живот, запазват една и съща система на управление, с един и същ неумиращ владетел. Вероятно заради близостта си с Манве – върховния бог – владетелят на Ваниярите е обявен от останалите елфи за техен Върховен крал, но титлата така и си остава символична (още повече, че Ингве и народът му се преселват при боговете и почти напълно прекъсват връзките си с останалите племена).
Нолдорите, от своя страна, като най-дейни измежду елфите, и Синдарите, които по стечение на обстоятелствата попадат в епицентъра на конфликта им с Моргот, минават през повече превратности и по-чести смени на управниците.
Интересен е случаят на Елве, който бива утвърден за владетел последователно и с трите начина, описани от Толкин. Веднъж той е отличен благодарение на Ороме и отведен като посланик във Валинор. След това той повежда съответния отряд, но изгубва поданиците си по пътя и те не знаят жив ли е изобщо. Част от тях избират брат му за свой водач и продължават, но друга отказват да признаят лидер различен от него и го чакат в горите 22 години – тоест, проявяват гореспоменатата привързаност към личността. Междувременно Елве среща полубогинята Мелиан, която го избира за свой съпруг. Това е друга класическа постановка от древните митологии – владетелят е узаконен чрез свещения си брак с богинята на земята, а съюзът им обезпечава благополучието и плодородието в кралството. За Елве и поданиците му този брак действително означава дълголетие и свръхестествена закрила в продължение на цяла епоха. И най-сетне, мнозина елфи от други народи – Нандори и Нолдори – доброволно го избират за свой крал и се претопяват сред неговите поданици въпреки различните обичаи и език, които са имали дотогава.
Явно цивилизацията, развита в владенията му, е била на наистина високо ниво, щом е привлякла дори бившите жители на Блаженото кралство (тяхното развитие Толкин описва като безкрайно по-високо от това на Нежелаещите, а поведението им към Морикуендите – в най-добрия случай снизходително), включително и такава независима и властолюбива личност като Галадриел. Много странно е, че подобна трижди утвърдена власт бива присъдена на толкова посредствено създание като Елу Тингол. През време на владичеството си той успява да вземе погрешни решения във всички ситуации, в които не се съветва със съпругата си, а последното такова му коства и живота. Любовта е сляпа дори при свръхестествените създания...
Нолдорите, веднага щом се освобождават от прекия божествен надзор, започват да се разделят на множество кралства от първи тип – кланове на роднински начала, но без да забравят и свободния избор. Може би заради прекалено голямото разделение и увеличаване на числеността си изпитват нужда от по-сложна йерархия, защото започват да избират Върховни крале – след смъртта на Финве такъв става Феанор, но заради престъпленията си правата му и тези на синовете му са отнети; първи Върховен крал на Нолдорите в Средна земя става брат му Финголфин, следва неговия син Фингон, втория му син Тургон, първия му внук Гил-галад. Това е вариация на класическото наследяване баща-син, но с наблягане на старшинството – при възможни син и брат титлата се поема от брата. Обезнаследяването на Фенаровите синове като наказание няма практическа стойност – те си остават самостоятелни владетели, а най-големия – Маедрос – поддържа добри отношения с всички останали и дори организира военни съюзи. Причината е, че преди разселването на Нолдорите по цялата Средна земя властването не е било свързано с определена територия, но по-късно това се налага от практически съображения.
Истинското “обезнаследяване” сполита съвладетелите Келегорм и Куруфин при завладяването на земите им от Моргот – заедно с оцелелите от хората си те се преселват първо при братовчед си Финрод, където “успели да завладеят сърцата на всички в Нарготронд” (С,218), а после при брат си Маедрос. Удивителна е склонността на нарготрондското население да се влияе от всеки новопристигнал – въпреки че имат “най-прекрасния и обичан” владетел, те не само отказват да го следват в похода му към Моргот, но и под влияние само на една пламенна Куруфинова реч предприемат политика на укриване и партизанска война. “Тъй велика боязън вселил в техните сърца, че подир туй чак до времената на Турин нито един елф от това кралство не се осмелил да излезе в открита битка; с прокрадване и засади, с магии и отровни стрели погубвали всеки чужденец, забравяйки даже кръвната връзка” (С, 214). Когато научават как е умрял владетеля им обаче, те спират да слушат Феаноровите синове и се обръщат към най-близкия му кръвен роднина. Не за дълго - съдбата на Финрод постига и Ородред при пристигането на Турин, когато същите елфи пренебрегват дори божествени препоръки. Случката в Нарготронд е нагледна илюстрация за точните отношения на елфите с владетелите им. “Мнозина взели да мърморят, че Финарфиновия син не е Валар, та да ги управлява, и му обърнали гръб. ... Вие може и да пристъпите клетвата си за вярност към мен ...” (С, 214) От този цитат се вижда, че решението за присъединяване към даден владетел все пак е било придружено от някакъв ритуал с полагане на клетва, макар същата да не е имала окончателен вид, за което говорят честите смени на поданство. Очевидно елфите имат силно развито чувство за свобода на личността и избора, но пък и прекалена склонност да се влияят от авторитети.
Интересно е, че Хората, които във всичко се влияят от тях и безропотно ги приемат за по-висши от себе си същества, отдават много по-голямо значение на подобни клетви. От една страна, всички човешки родове в Средна земя се определят за васали на един или друг елфически владетел, от друга – никой освен родовете на Халет и Улфанг не сменя владетеля си след първоначалния избор (в случая с Халет обаче не става дума за доброволно решение – земите на рода са опустошени от орки).

(Калина Атанасова)