Българските епически герои - мит и реалност

Ангелина Илиева

Завършила българска филология в Софийския университет. Словото е нейна професия – работила е като коректор, редактор и репортер. Пише отскоро. Твърда последователка е на митологичното фентъзи, основано на българската митология и фолклор. Разказите й печелят призови места в конкурсите за фантастичен разказ с митологична тематика "Таласъмия" през 2002 и 2003 г.

    В съвременния език свързваме понятието епос (гр. epos - слово, разказ) с един от трите основни литературни рода (епос, лирика, драма). За древния човек епосът е обединявал цялото му достъпно познание, бил е освен изкуство, също и космология, летопис, география, етика. Епическият герой като събирателен образ на общността (рода, племето) възниква още в епохата на осъзнаване на тази общност като едно цяло. За най-древна се приема представата за героя като посредник между общността и боговете, самият той бог или полубог (син на божество), а също и за героя, дръзнал да се опълчи на боговете, в полза на хората (Прометей). Героят олицетворява борбата на общността със стихиите, с хаоса (героят срещу чудовищата, Херкулес, Тезей). С появата на държавността се ражда и героят като олицетворение на държавата, героят-владетел (голяма част от персонажите в "Илиада", крал Артур), с овладяването на новите пространства се ражда представата за героя-пътешественик и авантюрист (Одисей, Синдбад Мореплавателя), с осъзнаването на социалните различия, социалното разслоение в общността се създава и героят-хитрец и измамник (Настрадин Ходжа).
    Българският юнашки епос е записан едва през 19 век. Най-ранните записи са в сборника на Иван Богоров от 1842 и сборника на братя Миладинови от 1861 година. За разлика от "Илиада" и "Одисея" например, записани още в класическия античен период, епосът ни е трябвало да преживее векове след създаването си, да оцелее в период на липса на държавност, на усещане за нация и на това се дължат и специфичните му деформации. (Щяха ли "Илиада" и "Одисея" да запазят "класическото" си звучене до 19 век и изобщо дали биха оцелели толкова до късно? Би ли съхранил величието си и романтичния си облик цикълът за крал Артур, ако бе записан за пръв път през индустриалния 19 век?)
    Невъзможно е да бъдат отделени различните пластове в българския епос - митологичните, историческите и битово-новелистичните мотиви са възниквали по различно време, но са записани в един и същи момент и са здраво свързани, насложени едни върху други, а героите им са едни и същи.
    Интересът към историческата основа на епоса не е ново явление (макар и модерно напоследък с опитите на Холивуд да открие демитологизираната реалност зад прочути митологеми във филми като "Троя" и "Крал Артур"), фолклористите отдавна се опитват да установят кои са реалните прототипи на българските епически герои и до този момент повечето фолклористи са еднинни в мнението си:
    - крал Марко, владетел на Западна Македония в периода 1371 - 1394 г., е първообраз на Крали Марко;
    - севастократор Момчил, владетел на областта Меропа (Пиринско-Родопска област по теченията на Места и Арда), е първообраз на Момчил юнак;
    - кесар Хрельо, владетел на областта с център Струмица, по средното течение на Струма, е първообраз на Хрельо Шестокрили (Рельо Крилатица);
    - тримата синове на цар Иван Александър, царете Михаил Асен, Иван Асен и Иван Шишман, са останали в епоса като Михаил Василич, цар Ясен и цар Шишман.
    (За прототип на Янкул войвода фолклористите са приели Ян Хуняди, съюзника на Владислав ІІІ Варненчик.)
    Неслучайно всички те са владетели от 14 век - периода на османското нашествие, чрез спомена за тях народът се е опитал да съхрани паметта за българска държавност. Нещо повече - в епоса често се случва онова, което не се случва в историята. Една от главните причини за покоряването на Балканите е разединението и междуособните войни на владетелите. В епоса всички споменати герои често се събират в юнашка дружина, обединени срещу общото зло. Когато Крали Марко трябва да се изправи срещу Черен арап или Муса Кеседжи (за прототип на този персонаж се приема единодушно Муса Челеби, един от синовете на Баязид І Йълдъръм), той призовава други юнаци (витеци, побратими) - "че кликнеме Момчил от Арида, че кликнеме Рельо Крилатица, че кликнеме Филипа Маджарин..." и т. н. (Образът на Филип Маджарин не е еднозначен и за прототипите му се спори. В повечето сюжети той е враг на Крали Марко, но се явява и като негов побратим. Това е огледално отражение на историческата истина - унгарците са традиционен враг на северозапад от българската държава, но в късните етапи на османското нашествие се проявяват като съюзник.)
    Ще се спра по-подробно на двамата най-популярни герои от епоса - Момчил юнак и Крали Марко.
    Историята за Момчил:
    Момчил бил от "незнатен произход", един негов съвременник от 14 век уточнява, че бил родом от "пограничната област на българите и сърбите", т. е. някъде между Пирин и Зап. Родопи. Поразявал с физическите си качества: на ръст бил висок "колкото двама души", "всички се дивели на величествения му вид", според уверенията на един турски поет, гледан отстрани, "наподобявал минаре". (Нищо необичайно, предвид факта, че средният ръст за мъжете от епохата е 150-160 см, в историята са познати и други "великани", като например тримата братя царе Асен, Петър и Калоян, които по данни от разкопки са ок. 2 метра.)
    Още от младежките си години Момчил започнал да води разбойнически живот - заедно с дружина връстници станал "хонсар" (букв. крадец). С кръстосванията си през границите предизвиквал междудържавни разпри, притежавал необикновена изобретателност и рядко срещана упоритост, нападал "внезапно като светкавица" и скоро се стига дотам, че чак в Константинопол да се занимаят със случая "Момчил". Подгонен от властите, Момчил бяга в Сърбия и се наема на служба при крал Стефан Душан. Като наемник успява да организира около себе си истинска малка армия. Към него непрекъснато се стичали отчаяни, смели и дръзки мъже, привлечени от изключителната му личност. Хронистите споменават, че в редиците му господствал принципът "малцина заради мнозината и мнозина заради едного", а хората му били фанатично предани, готови "по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел".
    Във Византия се води междуособна война между законния император, малолетния Йоан V Палеолог (под регентството на императрицата майка Анна Савойска), и Йоан Кантакузин, велик доместик, самопровъзгласил се за император. (Основните сведения за Момчил дължим именно на мемоарите на Йоан Кантакузин, който в края на живота си се оттегля в манастир.)
    Кантакузин твърди, че докато напредвал с войските си към Солун, при него неочаквано се появил Момчил, начело на малка армия и се поставил в услуга на претендента за престола. Съвсем случайно по същото време при него пристигнали и пратеници от съседната планина (Родопите), които изявили желание да му се покорят, но при условие, че Момчил бъде назначен за техен управител. Вероятно истината е, че Момчил е държал реалната власт в планината и Кантакузин е бил принуден просто да я узакони. Все едно - Момчил получава официално в подчинение крепостите в областта Меропа (Западните и Средните Родопи и части от Беломорието).
    Причината Момчил да се отметне от съюза си с Кантакузин е другият съюзник на узурпатора - смирненският емир Умур бег, водач на селджушките турци. Знае се с положителност, че Кантакузин "заплащал" за услугите им по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да оплячкосват Тракия и Беломорието - там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робство огромно количество пленници. Така Момчил се съюзява с Анна Савойска срещу Кантакузин и турските му помощници, в замяна на това императрицата му дава деспотска корона.
    Превръщайки се във висш феодален владетел, Момчил се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турците през морето. През юни 1344 атакува корабите на селджуките в пристанището Абдера и успява да подпали част от тях. Едновременно с това успява да присъедини към земите си нови територии и постепенно у него назрява амбицията за независимо княжество. И когато Кантакузин търси нов съюз с него, обещавайки му севастократорска титла, Момчил приема. (В мемоарите си Кантакузин признава, че щедростта и опрощението му са били престорени, че просто е чакал сгоден момент да се разправи с Момчил, а дотогава е предпочитал да го има за съюзник. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели са принудени да се съобразяват.)
    Титлата севастократор по право е принадлежала на брата на императора, т.е. второто лице в империята. Така за кратко време Момчил прави шеметна кариера от хонсар и наемник до княз. И веднага дава ясно да се разбере, че за в бъдеще не смята да се подчинява на никого. Обявил едновременното си откъсване както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, "превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Присъединил нови части от Беломорието (за прехранващите се със скотовъдство жители на планината то е особено важно - там са им пасищата). Превърнал град Ксанти в столица на независимото си княжество. Не плащал на войската си - да се служи под знамената му било въпрос на чест.
    През лятото на 1345г. Умур бег прехвърлил през Проливите 20-хилядна войска. (Цифрата е напълно реална, по това време тече процесът на обединение на турските княжества и вероятно в редиците на смирненския емир са се сражавали не само селджуки, Умур бег е бил обединяващата фигура, така както по-късно са владетелите от Османската династия.) Към него се присъединява Кантакузин, начело на своя армия от елитни войски.
    С присъщата си решителност Момчил започва приготовления за отбрана, Кантакузин твърди, че се удивлявал на "безумието" на българина, който без колебание се приготвил да воюва едновременно срещу ромеи и турци (можел да им противопостави около 5 хил. пехота и няколкостотин конници, тоест съотношение 1:5). Двете армии се срещат в околностите на крепостта Перитор. Жителите на града отказват да пуснат Момчил в крепостта, заявили му, че градът ще е награда за победителя, и дори - познавайки суровата му природа и гения му на пълководец - задържали като заложник братовчед му Райко, който да измоли милост, в случай че Момчил все пак победи.
    Момчил е можел да избяга, можел е и да се предаде и да измоли от Кантакузин пощада. Вместо това - нападнал пръв. Сражението било продължително и много ожесточено, дълго време не ставало ясно коя от двете страни ще надделее. Нито един от воините на Момчил не сложил оръжие, нито пък помислил да избяга от бойното поле. Едва след като самият Момчил паднал убит, малцината оцелели от хората му се предали.
    Кантакузин в мемоарите си твърди, че плакал над посеченото му тяло: оплаквал непоколебимия му дух и изключителната му личност, всяваща страх и на най-могъщите владетели. Казва също, че се отнесъл с рицарско уважение към вдовицата му - разпоредил да не се докосва имуществото й и я поверил на Райко, който да се погрижи за нея. Според местни предания именно този Момчилов братовчед Райко и част от оцелелите Момчилови бойци основали село Райково, днес квартал на Смолян.
    Момчил в юнашкия епос:
    Фолклористите смятат, че първоначално епосът за Момчил е бил с много по-голям обем от запазеното до днес. Част от песните за него са изгубени, друга част са погълнати от Крали-Марковия епос. (Още една подробност - през 19 век, когато все още е имало много какво да бъде записвано, фолклорното наследство на Родопите и Беломорието е значително по-малко изследвано, в сравнение например с югозападните български краища.)
    Като изключим песните, в които Момчил се явява част от юнашка дружина, побратим и съюзник на Крали Марко, запазена в епоса е единствено историята за неговата смърт. В нея е съхранен споменът за реалната смърт на героя: Момчил е винаги предаден, загива в битка пред заключените врати на крепостта, нападнат от превъзхождащ го враг.
    Самият сюжет обаче е неузнаваемо трансформиран в чисто битов конфликт. Ето как се развива историята:
    Кове си коня Момчил юнак. Всяка сутрин си подковава коня, а всяка вечер конят му е отново обосял. Пита го Момчилица млада: "Кажи ми, мой стопанино, защо всяка сутрин подковаваш коня си и всяка вечер той е обосял?" Отговаря Момчил юнак: "Щом ме питаш, право ще ти кажа. Аз си ходя в Солуна града, тамо любя еврейка девойка. После ходя в град Белограда, тамо любя Мара Белоградска. И пак ходя у Стамбола града, любя цару Костадину сестра..." Разгневена от това признание, Момчилица решава да си отмъсти. Успява да очарова и да спечели за свой съюзник самия цар Костадин (фолклористите разпознават зад това име император Кантакузин), в други версии на историята - крал Вълкашин, и да се наговори с него как да убият съпруга й Момчил. Набива клинци в копитата на коня му, запоява с калай меча му, залоства здраво портите на дома му.
    Останал сам и беззащитен срещу врага, пред заключените врати, Момчил вика на помощ сестра си. Сестра му отговоря, че хитрата му жена е залепила с катран косите й за каменна колона. Все пак откликва на молбите на брат си, изскубва си косите и спуска отгоре платно, за което Момчил да се залови. Но Момчилица прерязва платното...
    Трансформацията на героичната смърт на Момчил в битова новела на места граничи с комичното.
    Момчил е сам и без оръжие, а врагът му си има съюзници. Пръв до него стига юнак Грую Пияница, що надпива триесе юнаци. Него Вранчо с копита прегазва. Втори го стига Кире Славослове, що си знае триесе езика. Него Момчил удря с юмрук и с пръстена си го премазва. Трети го стига сам крал Вълкашин (цар Костадин) и той си убива Момчил юнак.
    В изблик на мъжка солидарност, преди да умре, Момчил успява да предупреди своя убиец: "Не се жени за моята невярна жена, защото ще погуби и тебе". По някакъв странен начин в легендата се възпроизвеждат и сълзите, които Кантакузин пролял над посеченото тяло на Момчил - цар Костадин (крал Вълкашин) иска от Момчилица да му донесе калпака или ботушите на Момчил, опитва се да си ги сложи, а калпакът стига до раменете му, ботушите до бедрата и т. н., вследствие на което осъзнава какъв невиждан юнак е погубил и започва да жали за него. Стоварва цялата вина върху Момчилица, убива я и се оженва за преданата сестра.
    Във версиите, в които врагът е крал Вълкашин, песента завършва с това, че им се ражда мъжка рожба - сам Крали Марко. В този смисъл Момчиловият епос изиграва ролята на предистория на епоса за Крали Марко.
    Историческата истина за крал Марко:
    Марко е син на по-големия от двамата братя Мърнявчевичи - крал Вълкашин и деспот Углеша, първият е владетел на земите между Вардар и Струма, с център Прилеп, вторият на земите по долното течение на Струма, с център Сяр. И двамата били въздигнати за великаши от цар Стефан Душан, след като превзел тези територии. (България губи тези земи след битката при Велбъжд през 1330 г., след което те са постепенно присъединени към сръбското кралство.) Според хрониста Константин Михайлович "той (цар Стефан) дал на двамата братя (Вълкашин и Углеша) да управляват българското царство". Титлата си крал Вълкашин дължи на факта, че синът на Душан - крал Стефан Урош, го обявил за свой съвладетел. Формално Вълкашин е крал на Сърбия, но като владетел на югозападните български земи и той, и синът му Марко са останали в летописите на сръбски, албански, гръцки, турски, латински хронисти с титлата "крал на България". (Пряк отглас на византийското териториално делене. По времето, когато тези земи са част от византийската империя - ХІ - ХІІ век, те са оформяли отделна административна област (тема), наречена "темата България". Самите българи са наричали тези територии Долната земя, или Долната земя Охридска.)
    Донякъде крал Марко дължи епическия си ореол и на факта, че именно двамата братя Вълкашин и Углеша правят първия опит за коалиция срещу османското нашествие. През есента на 1371 г. двамата братя повели войски към Одрин - новата столица на османските турци. На 26 септември при Черномен, на брега на Марица, претърпели страшно поражение, в което и двамата намерили смъртта си.
    Веднага след тази битка крал Марко е принуден да се признае за васал на султан Мурад. Постепенно губи все повече от наследените от баща си и чичо си територии. Убит е на 17 май 1395 г. в битката при Ровине, сражавайки се под османски знамена срещу влашкия воевода Мирчо. Константин Костенечки пише, че преди битката крал Марко изповядал следното: "Казвам и моля Бог да даде победа на християните, пък нека аз да съм първият паднал в тоя бой".
    Съдбата на крал Марко, краля на българите в Долната земя, е също толкова трагична и жалка, както съдбата на Шишман - царя на българите от Търново, Срацимир - царя на българите от Видин, деспотите Константин от Велбъжд и Добротица от Карвунската земя - съдбата на васал, впрегнал всичките си сили в борбата да оцелее. Същността на трагедията според историците е именно в това, че българите са имали не един, а много последни владетели, управляващи всеки сам за себе си парчета от разпокъсаните български земи. Паметта за всички тях е съхранена по особен начин - Кюстендил се нарича някогашният Велбъжд, някогашната Карвунска земя днес е Добруджа, цар Шишман е превърнат в емблема на съпротивата срещу османското нашествие (не само в песни като "От кога се е зора зазорила", но и в огромно количество местни предания и легенди за проходи и крепости, отбранявани уж лично от Шишман), а на крал Марко е отредена ролята на пръв герой в юнашкия ни епос.
    Марко в българския епос:
    Неслучайно наричам героя само Марко. Защото Крали Марко е едно от многото му имена. Той е също и Дели Марко, юнак Марко, витек Марко, Марко Делибаша и т. н. Това е един от аргументите на фолклористите да смятат, че образът на героя Марко е с векове по-стар от историческата личност крал Марко, че споменът за този от последните български владетели се е насложил върху много по-стар митологичен образ. Доказателства за това се намират дори в изследването на самото име Марко:
    а) Името Марко се свързва с тракийската дума "марк, марка", която означава "кон" или "конник". Култът на древните траки към конника е добре проучен и безспорно доказан. В този смисъл Марко е митичният тракийски конник, героят демиург. (Любопитното е, че тук се привежда като аргумент дори традиционният навик на българина да нарича магарето си с името Марко.)
    б) Името Марко се извежда от индоевропейския корен "-мор-, -мер-" със значение на "смърт" или "убивам". По същия начин се извежда и името на латинския бог Марс - богът на войната или богът воин.
    в) Коренът на името Марко се свързва със старославянския корен "море, маре" със значение на "вода" - оттам морава и Марица. Така се обяснява и близостта на героя Марко с фолклорния образ на свети Георги - героят, който убива ламята (сушата) и пуска водите. Дори в някои западнобългарски краища вторият ден след Гергьовден се празнува като Марковден.
    г) Името Марко се свързва с друг фолклорен образ - на Баба Марта: началото на пролетта, отпъждането на халите и вихрушките, възраждането на земята, началото на новия календарен цикъл.
    Коя от тези хипотези е вярна и дали не са верни всичките, може само да се гадае. (Напълно възможно е образът на Крали Марко да е наследил и обединил в себе си няколко самостойни герои, възникнали по различно време и с различен облик.) Възможно е дори разнообразието от цикли и мотиви, свързани с Крали Марко, да се дължи точно на това.
    Основни цикли и мотиви:
    а. Раждането на героя.
    Замъчила се честна Евросия и съвсем по фолклорно се мъчи дълго време. (Типично схващане, хвърлящо връзка към образа на Богородица, която според фолклорния календар се мъчи от Игнажден до Коледа.) Накрая се сдобила с мъжка рожба. Дошли трите орисници да наричат на новороденото. Първите две му наричат да е здрав и силен, юнак над юнаци. Третата му нарича, че когато порасне, на баща си костите ще скърши. (Мотивът за отцеборството и отцеубийството е характерен за епоса, напр. Кронос и Зевс в гръцкия пантеон.) Чул това крал Вълкашин и за да попречи да се сбъдне орисаното, взел бебето, сложил го в една кошница и го пуснал да плава по Вардар. (Пълна възстановка на библейския мит за Мойсей.)
    б. Марко се сдобива със силата си.
    Един селянин намерил кошницата и прибрал бебето. Отгледал го като свое дете. Когато Марко поотраснал, пратили го да пасе телетата. (Образът на пастира е силно митологизиран в епоса. В предисторията на троянската война Парис пасе телците, когато при него идват трите богини Хера, Атина и Афродита, за да го питат коя е най-красивата.) Докато си пасял стадото на една поляна, Марко видял малко момиченце да спи на слънце. Дожаляло му за детето и накъсал листа и клони, за да му направи сянка. Дотичала разгневена майката на детето (Магда или Вида самовила) и понечила да го накаже. Но детенцето (Гюргя самовила) се събудило и проговорило: "Недей, мале, той добро искаше да ми стори. Нека ми е побратим". Тогава майката самовила дава на Марко да суче от млякото й, за да се сдобие с неземна сила. (Самовилата, в някои редки варианти - змеица, тоест вид божество, става помайчима на героя, превръщайки го във витек. Така се пресъздава прастарият мит за героя полубог.)
    в. Сбъдва се орисаното.
    Заженва се прочут юнак (Хрельо Шестокрили) и калесва на сватбата си Марко за млад девер. Тръгват сватбарите да доведат невестата. Вземат я, но на пътя им изскача ламя триглава. Всички се уплашили и побегнали, изоставяйки невестата. Само млад девер Марко не се уплашил. Сам се бие с чудовището и го убива, спасява невестата и я отвежда при годеника й. И разгневен от малодушието на всички останали, вдига боздугана си и започва да сипе удари по гърбовете на сватбарите. Най-много удари понася (стар девер или кум) крал Вълкашин. Така се сбъдва орисаното от наречниците, така и Вълкашин разпознава изгубения си син. (Митологичната представа, че никой не може да избяга от съдбата си, че орисаното рано или късно ще се сбъдне, е доминираща за всички епоси.)
    г. Героят срещу чудовищата.
    Приема се, че това е най-древният пласт на епоса. Появява се митологично чудовище (ламя, змей, юда) и запира водите (своеобразна персонификация на сушата). Или цели села поглъща (персонификация на мор). Врагът би могъл да бъде с човешки облик, но чудовище по деянията си (Черен арап, Филип Маджарин и т.н., който град гради от човешки кости).
    При всички случаи злото, нарушаващо установения ред, е отвъд възможностите на общността да го преодолее. И тогава на помощ се притичва Марко, който убива чудовището или злодея и възстановява хармонията.
    д. Героят срещу поробителя.
    Цикълът с исторически песни следва буквално модела от митологичните песни, той е създаден по негов образец, само образът на чудовището или злодея е заменен с този на нашественика:
    Шетба си шета Крали Марко и стига до повехнала и изсъхнала гора. Пита я той: "Защо си, горо, повехнала?", а гората не отговаря като друг път, че ламя й е запряла водите, а отговаря: "През мене минаха три синджира роби - първи синджир все млади юнаци, втори синджир все млади невести, трети синджир все дребни дечица..."
    Поробителят е сведен до образа на все същото мистично зло, създаващо хаос, застрашаващо общността и установения ред. Цялата интерпретация е много далече от възрожденската национално-освободителна борческа позиция.
    е. Героят срещу социални проблеми.
    Макар и доста по-рядко, срещат се песни, в които Марко трябва да се справи със социален проблем.
    Шетба си шета Крали Марко и среща разплакано момиче. Пита я защо плаче, а тя отговаря, че господарят й въвел нов данък, сватбарски данък. И който не може да го плати, не може и да се ожени. Марко се бие с господаря й за отмяна на данъка.
    ж. Героят в защита на нравствени порядки.
    Най-често срещаният проблем в този цикъл е неспазването на постите. За средновековния човек подобен "грях" на един член от общността застрашава с божия гняв и божия казън цялата общност. В този смисъл неспазването на установените порядки е престъпление срещу общността.
    з. Крали Марко губи силата си.
    Това е един от най-интересните цикли епически песни. Замаян от могъществото си, самотен в своята непобедимост, героят се обръща към звездите: "Ой те тебе, сестро Вечернице, да би господ слязъл от небето, и със него на мейдан излизам..."
    Малко по-късно героят среща старец. Старецът го пита дали е юнак и му предлага да вдигне торбичката му. Мъчил се Марко, мъчил се, докато изчерпал всичката си сила, но така и не успял да помръдне торбичката на стареца. Защото старецът бил сам господ, а торбичката му била събрала цялата земя.
    Тогава Марко се засрамил и се разкаял, но било вече късно - изгубил бил силата си. Трогнат от разкаянието му, добрият господ го благословил: "Каквото не можеш с юначество да надвиеш, да надвиеш с хитрост и измама".
    С този завършек се хвърля мост от юнака към хитреца, от Крали Марко към един по-късен епически герой - Хитър Петър. (Във фолклорни сюжети Хитър Петър също побеждава змея или се опълчва срещу поробителя, но не със сила, а с хитрост.)

    Въпрос:
    Какво мислите за "Веда словена", фалшификация ли е този сборник?

    Отговор:
    С проучването на проблема за "Веда словена" се занимавах доста подробно преди време и ми направи впечатление, че споровете за този сборник са много повече полемични, отколкото научни. Вниманието е насочено към произхода, а не към съдържанието.
    Като съдържание сборникът следва изцяло духа и традициите на българския фолклор. Онова, което го прави различен и уникален, се дължи на факта, че районите, от които е събиран (Пирин и Родопите), са с много дълбоки митологични пластове. В тези райони са съхранени вярвания още от времето на траките, над тях са се насложили славянски и български, над тях християнски и мохамедански. Получила се е уникална смес, която и досега си остава неизследвана, понеже учените са заети с това да спорят дали е автентична.
    Дори да допуснем, че сборникът е фалшификат, трябва да наредим събирача му Иван Гологанов редом до най-големите ни възрожденски поети - до Славейков и Ботев, заради толкова обемното, уникално и красиво "творчество".
    Според мен съдържанието на сборника е автентично, а фалшификацията се е появила впоследствие с леки редакции на събраните текстове, вероятно направени от Гологанов и Веркович, които прекалено много са вярвали в идеите на Раковски за пряката връзка на народа ни с древна Индия. (Каквато все пак съществува в известен смисъл, предвид факта, че сме индоевропейски народ.)
    Така например в текстовете се споменават "Вишну бог" и "Игне/Агни бог", които са, разбира се, абсурдни персонажи във фолклора ни. Само че "Боже вишни" (т.е. бог, който е на небето) е задължителна формула за обръщение към "все-вишния", а "Игне" бог се свързва сюжетно в песните с мотива за огъня и за слънцето, т.е. божество на огъня, огнен бог, соларния култ и т.н. Смятам, че идеята за мистификация е пряк резултат от редакторска намеса в текстовете на този автентичен сборник.