ФАНТАСТИЧНОТО В МАЙСТОРЪТ И МАРГАРИТА

АВТОБИОГРАФИЯ НА АВТОРА

Както всеки един съветски гражданин по времето на сталинската епоха, така и Михаил Афанасиевич Булгаков е бил длъжен при постъпването си на поредната “служба” да пише автобиография, която се прилагала към “отчета на кадрите”. Подобни документи той е попълвал няколко пъти собственоръчно и те са истински литературни произведения, които се важни източници за нас за научната биография на великия руски писател.
В Отдела за ръкописи на Държавния Литературен музей /фонд 151, опис 1, единица на документа 278/, се пази автобиографията на М. А .Булгаков, датирана от март 1931г. и съдържаща доста малко известни данни за неговата театрална дейност.

Роден съм през 1981г. в Киев. Син съм на професор. Завършил към Киевския университет, медицинския факултет през 1916г. Тогава започнах да се занимавам с литература, но не съм публикуван до 1919г.
От 1919 до 1921, живеейки в Казваз, пишех фейлетони, понякога публикувани във вестниците, изучавах историята на театъра, понякога участвах в пиеси като актьор.
През 1921 година се преместих в Москва, където работех като вестникарски репортер, по-късно фейлетонист.
В годините от 1922 до 1924, продължавайки работа във вестник, написах няколко сатирични повести и романа “Бялата гвардия”.
През 1925 година, по сюжета на този роман написах пиеса, която през 1926г. започна да се играе в Московския Художествен театър под името “Дните на Турбини” /Дни Турбиных/ и бе забранена след 289-тото представление.
Следващата пиеса “Квартирата на Зойка” «Зойкина квартира» беше представена в театъра Вахтангов е бе забранена след 200-то представление.
Следващата “Пурпурния остров” «Багровый остров» се играеше в Камерния театър и бе забранена приблизително след 50-тото представление.
Следващата “Бяг” бе забранена след първите репетиции в Московския Художествен Театър.
Следващата - «Кабала Святош» бе незабавно забранена и изобщо не достигна до репетиция.
2 месеца след забраната на “Кабала” /през май 1930г./, бях назначен в Московския Художествен театър на длъжността режисьор, на която написах инсценировка на “Мъртви души” на Гогол.
През март 1931г. бях приет и в актьорския състав на Московския Художествен театър.
Михаил Булгаков . Москва, март 1931 г.

Вън от съмнение е фактът, че Сталин оценява високо силата на Булгаковия талант (лично той е гледал “Дните на Турбини” 17пъти!), но го обрича на творчески остракизъм по идейни причини. Отвореното писмо на главата на правителството до Бил-Белоцерковски от 1929г. слага табу на цялото му творчество. От този момент нататък, та до края на живота си Булгаков не успява да публикува нито една своя творба. През 1929 той създава “Заговорът на лицемерите” и през същата година у него се ражда замисълът да напише “Роман за дявола” (с варианти в заглавието като “Копитото на инженера”, ”Великият канцлер”, ”Черният маг”). Това е началото на Майстора и Маргарита. През 1936 след свалянето на пиесата за Молиер (играна само един месец) у него възниква окончателното решение да довърши романа си. И действително го довършва до края на лятото (това е петата редакция на Майстора и Маргарита) Той вече не принадлежи на настоящето, вече не моли за нищо, отказва да прави каквито и да било поправки в пиесите си и приема ударите с величавото спокойствие на трагически герой, който знае,понеже е лекар, че му остават да живее още две години (греши – годините се оказват три). Вече няма време и бърза да направи генерална равносметка на своя творчески път.
Загубва зрението си в резултат на силно психическо напрежение след отхвърлянето на Батум лично от Сталин.
През есента на 1937 Булгаков променя концепцията на романа и решава да го напише отново. До есента на 1938 тече шестата редакция на Майстора и Маргарита. На титулния лист за първи път се появява това окончателно заглавие на романа. През средата на следващата година, преди да се завърши машинописния текст, Булгаков внася отново съществени поправки – седма редакция. Осмата и последна редакция тече под диктовка от изгубилия зрението си писател, но остава незавършена.
Елена Сергеевна, неговата Маргарита, му се заклела,че ще успее да отпечата романа. И удържа на думата си. Булгаков си отива от живота на 10ти март 1940г., а романът излиза през 1966
Николай Звезданов

За Майстора и Маргарита е написано толкова много, и главно – толкова умно, че би бил неблагодарен труд опитът да се препише всичко отново в една статия. И все пак мисля, ще се окажа права ако предположа,че всеки от нас,откривайки за себе си Майстор, си задава много въпроси. Романът е толкова необикновен, не приличащ на другите, че страстно го обичат или страстно го отричат, но никой не се отнася към него равнодушно. И всички – обичащите и мразещите – питат: защо?
Защо именно Бегемот? Защо Фагот, а не Кларинет или нещо друго, и с какво той така неудачно се е пошегувал? Защо Азазело? Откъде е дошла Хела и какъв е смисълът в последния поглед на Абадона… Десетки защо.
Позволявам си да отбележа, че в романа няма второстепенни герои; но всички действуващи лица условно се разделят на три групи:
1) Приеманите априори – Иешуа, Пилат и Воланд, а също Майстора и Маргарита съществуващи задълго до Булгаков, и включени от него в тъканта на повествованието. Личности, безусловно, исторически; за които е писано безкрайно много и безкрайно интересно. По повод произхода на двамата последни герои споровете не утихват и до днес, и аз вярвам ,че почти всички изследователи на проблема са еднакво прави.
2) Пародийни персонажи, взети направо от живота, които не предизвикват въпроси; просто смешни в подробности. И Стьопа Лиходеев, и финдиректорът Римски, и поетът неудачник Рюхин, и строгия Арчибалд Арчибалдович, и целия литературен свят в Грибоедовия дом са описани безпощадно. Доколкото книгата е сбор от факти из биографията на писателя, с които никой не спори, опитвайки се да намери съответствие с епизоди от романа. Но такава пряка зависимост няма почти никога, затова се случват, както и у всички нас странни асоциации, когато две незначителни мисли в бързината внезапно се сблъскват и пораждат трета – блестяща и удивителна. Така се появяват те:
3) Загадъчни герои със собствена история, лежаща извън измеренията на книгата.
С тях ще се и заемем.
Особено интересно ми се струва, че Булгаков предумишлено е дал на читателя ориентири, за да облекчи търсенето на първоизточника, намекнал е повече от прозрачно предисторията на героите, но магията на романа е така силна, че това не се забелязва,колкото и често да се препрочита текста. И все пак, да се обърнем към него още веднъж.
"Най-отстрани летеше с лъскавите си доспехи и Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителния щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни ,а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския си облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец."
Безводни пустини на картата има доста, но географски романът е поместен само на две места в света: в Москва и - романът в романа – Йерусалим, тоест на Арабския полуостров, където безводната пустиня е предостатъчно. Какво откриваме там?
Празникът на Азазел, празникът на козлоприношението, е широко разпространен сред арабските племена. Смисълът му е откупването от Азазел – безмилостният ангел на смъртта, който според арабските вярвания с целият в черно и на черни криле долита при човека, за да вземе душата му.Азазел е въоръжен с меч, който владее несравнимо. Лицето му е бледо и студено, а очите – пусти и черни. Страхували са се и са го почитали невероятно, а за да го умилостивят, окичвали козел с венци от цветя, панделки и дарове и го пращали в пустинята, принасяйки го по този начин в жертва.
Само че, според вярванията на тези племена, Азазел пристигал при умиращия втори. Първи бил ангелът Абадон, вестителят на смъртта. Облечен в черно, както и Азазел, той е забележителен с това, че по крилете му има … човешки очи. Явява се на хората със затворени очи, и само умиращия среща погледа му. Ако с Азазел човек може да се срещне няколко пъти през живота си, то с Абадон е само веднъж. И ако се намери щастливец, съумял да избегне смъртта от ръката на Азазел след такава среща, Абадон му дарява очи от своите криле, позволяващи му да вижда различно. Това за очи за човешките души.
А сега да се обърнем към романа:
"Баронът стана по-блед дори от Абадона, който си беше изключително блед по природа ,а после се случи нещо странно. Абадона застана пред барона и свали за миг очилата си. В същия миг нещо припламна в ръцете на Азазело ,нещо изплющя тихо, сякаш някой плесна с ръце, баронът почна бавно да се свлича по гръб ,алена кръв бликна от гърдите му…"
Арабите считат, че Азазел и Абадон са братя. Без да споменава родството им, Булгаков ги поставя редом.
А сега да се обърнем към един от най-очарователните персонажи, не съвсем котаракът – Бегемот.
"Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж ,най-добрият шут, който е имало някога на света…"
Черният котарак е задължителен атрибут на нечистата сила, символ, споменаван във всички приказки и легенди. Изглежда, Бегемот е започнат именно така. Но в същия момент Булгаков със самото му име ни показва, че той не е просто котарак. Бегемотът (хипопотамът) е един от най-важните зверове, споменати в Библията. Името му се превежда като чудовище. Според древната, а по-късно и според средновековната еврейска традиция, Левиатан е цар на рибите, Зиз – на птиците, а Бегемот – на зверовете. Това е космогоничният мит; триадата Левиатан – Бегемот – Зиз лежала в основата на целия животински свят и имала есхатологично значение.
При древните евреи образът на хипопотама е крайно хиперболизиран. Според техните поверия, хипопотамът може да изпие на една глътка цялата вода на Йордан, затова Бог създал само едно такова същество – самец. При мюсюлманите хипопотамът е считан за огромна риба, върху която стои бик, поддържащ рубин, крепящ основите на света. А при древните египтяни той бил олицетворение на злия, демоноподобен бог Тифон.
Всъщност, не е ли странно, че Воланд има два шута? Защото бившия хоров диригент в кариран костюм и с пукнато пенсне с противен гъгнив глас навежда на мисълта за шут – има такъв вид, такова поведение и такова име. На френски fagotin означава именно шут, макар това да не е единственото значение на тази сложна дума. Впрочем и тук от самото начало ни преследват загадки.
И Хела, и Бегемот, и самия месир се обръщат към Коровиев не иначе, а като към рицар. И това е удивително, защото изглежда несъвместимо. Както и това, че понякога внезапно фалшивия преводач започва да говори със силен и звучен глас. Преображението се извършва отново на лунна светлина и ето че препуска и звънти тихо със златната верига на юздата тъмно лилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихва.
"- Защо се промени така? – попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.
- Този рицар си направи навремето една неуместна шега – отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, - каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се пошегува малко повече, отколкото беше предполагал."
Каква е тази шега, за която трябва да се заплаща така?
Първото, на което трябва да се обърне внимание е, че и Азазело, и Бегемот на лунна светлина приемат истинския си облик и стават самите себе си: първият – демон убиец, вторият – демон паж. И само Фагот остава, както и преди, рицар, не променя официалния си статус. И няма причина да се съмняваме, че той наистина бил е рицар през онази част от своя живот, не описана в романа.
Да се обърнем отново към думата fagotin. И тук ни очаква изненада, защото другото значение на тази дума – крайно интересно – е еретик. Каква рицарска шега за светлината и мрака може да се счита за ерес? Преди всичко, шегата на албигойците. За тях в енциклопедията четем следното: Членове на еретическо движение в Южна Франция през 12-13 век; привърженици на катарите. Обявили се против католическата догма. Към албигойците се присъединила част от местната аристокрация. Осъдени на Вселенския събор от 1215 г., разгромени в Албигойските войни.
Това бил весел народ: рицари, трубадури, поети. И те искрено недоумявали какво става с този странен свят.Албигойската ерес се заключавала в следното: ако Господ Бог е всемогъщ и допуска това, което се случва по света, значи Той не е всеблаг. А ако Той е всеблаг и допуска това, което се случва по света, значи той не е всемогъщ. Те толкова изплашили своите противници, че църквата обявила срещу тях кръстоносен поход, наречен на тяхно име. През 1215 г. въстанието им било потушено. Няколко години по-късно рицарят Бернар де Марвежолс и трубадурът Каденет създали, независимо един от друг, две велики произведения на френската литература: Песен за Албигойския кръстоносен поход и Плач за албигойците. Песен за Албигойския кръстоносен поход се счита за втора по значимост след Песен за Роланд. Средновековен ръкопис с текста й се пази и в Румянцевската библиотека. Заглавната буква е изписана като фигура на рицар в тъмно лилави одежди. Очевидно, именно споменът за нея е подтикнал Булгаков да нарече Фагот виолетов рицар. И още нещо по тази тема. Ереста на катарите, от която черпели идеи и албигойците, извеждала началото на материалния свят от дявола, осъждала всичко земно, призовавала към аскетизъм. Навярно затова рицарят изкупва своята грешка, служейки на княза на тъмата.
Рижата и зеленоока девица на име Хела – обичайна вещица от тези, които пристигат на Сабат, яхнали метли. Името й се споменава в няколко легенди свързани с планината Брокен, считана за обиталище на вещици. Булгаков сам напомня за това чрез думите на Воланд:
"…но аз сериозно подозирам, че тази болка в коляното ми остана за спомен от една очарователна вещица, с която се бях сближил през 1571 година в планината Броке, на Дяволската катедра. "

Виктория Угрюмова. Фиолетовый рыцарь и другие

(Калина Атанасова)